За оракула | Път на Мъдростта
1575
post-template-default,single,single-post,postid-1575,single-format-standard,ajax_fade,page_not_loaded,,hide_top_bar_on_mobile_header,qode-content-sidebar-responsive,qode-theme-ver-10.1.1,wpb-js-composer js-comp-ver-5.0.1,vc_responsive

За оракула

За оракула

Всеки е оракул на личната си съдба
в идеята за избор на път и жертва!

Много често в еволюцията за потребност от свобода личните очи пожелават чуждото – това показва липса и на вътрешно проницание, и на прозрение. Тогава се ражда една много странна формула – човекът отива при оракула, за да му разтълми и каже това, което той не е потърсил в личното си прозрение! И тогава идва конфликтът между чуждото мнение и личното познание. Това също е голям проблем в културата и историята на човечеството. Оракулът и човекът – един въпрос, който още не е поставен! Страх от оракули ли има или липса на достатъчно себеличност, за да се срещнат с него?!

Формулата за оракула – това е конфликтът, когато се възправят човек срещу Бога и Бог срещу човека. Оракулите са съществували във всички времена като утешна, скръбна песен за този, който не е могъл да пее собствената си песен дори с една от гласните. (А Хермес написва „Песен на гласните“!) Хората в мнозинството си, вместо да се потърсят в съзерцанието, отиват до оракула, а той оставя доста голямо пространство между истината и колебливо-съмнителната незнайност. И това ражда колебание у човека. Бог щедро дарява, но е създавал личността, която трябва да знае своята молитва, да намери своето проницание, да преброи своята броеница. Тогава чак човек може да прави справки с оракула, който всъщност трябва да му каже да се върне към себе си, защото всеки е оракул, и то по-добър, на личната си съдба в идеята за избор на път и жертва! Това е една от тежките пътеки, които човечеството не пожела да ходи!

The oracle of Delphi, drawing H. Leutemann

Пития, оракулът на Делфи, Древна Гърция, 100 г. пр.Хр., рисунка H. Leutemann

Идеята за оракула като институция отдавна стои в пътя на човека (който като личност ще го търси) – имало е риши, пророци, сибили, авгури… И когато се изпречва пред социална беда, оглавяващият някакъв исторически организъм отива там. Така се ражда и утвърждава пророческата институция. Но това е внушение отгоре-надолу – не идва от човека, а от посланието или осенението. Така свободата се ограничава – както личната, така и социалната. Светият Дух наистина е съвършен като Ипостас в Троицата Единосъщна на християнската религия, но Неговото низпослание е поведение на Онзи отвън към този, който е у нас, когато не сме потърсили собственото си прозрение! Ето къде човекът става ограничен, ето къде се губи идеята за свобода в избора – не се поема личният път. Христос казва, че всеки трябва да вземе кръста си и да го изнесе.

Колко естествено е предоставено на човека правото на избор, а внушеният страх из Адамовото „грехопадение“ в изповеданието на милионите, който вибрира в отрицание за лично търсене, го прави колективен, за да бъде сигурен, че някой има до него. Сигурността, че другият е до него, го прави само воин, но не и водач. А човекът с идеята на сеяча трябва да стане водач – водач на собствените си желания и мисли, да се освободи от страха и от това, което се нарича грях. Тогава вече той може да каже: „Аз сях, аз ще жъна!“ Много добре Христос илюстрира пред учениците си: Жътвата е готова, но няма жътвари! А не вие сте сели… Колко точно и ясно е поставена личната свобода в социална приложност: Вие ще жънете, ама не сте сели!

Така че тезата – който сее ветрове, ще жъне бури, е личната отговорност за социална приложност.

Из “Свободата на избора“ в списание „Нур“ 3/1997