По време на робството пътеката до гроба на Св. Иоан Рилски няма трева.
Пет века робство на тази пътека не израства трева,
защото един народ е знаел своя Покровител!

Св. Иоан Рилски, когото наричам Покровителят, играе изключителна роля в нашата история. Когато говорим за културата, когато говорим за съчетанието на отговорности, ние не можем да не отворим още една страница от това, което ни оставя християнството. Няма информация, че тангризмът е имал монашески ордени. Може да е имал езотерична вътрешна школа, може да е останал верен на единствения си Бог, но монашество няма. Християнството внася тази нова формула на живеене – защото монашеството е отношение към социалната действителност, бягство от света. В историята на един народ християнството донася институция, която определя поведение към социалната реалност и готовност за жертва в името на Бога, в името на Христос. А св. Иоан Рилски, макар че имаме и други монаси, неслучайно оставя знака на монашеството в българската земя. Това е знак за устойчивостта!

За мен желанието за среща между двамата големи – единият, който губи държава, и другият, който с молитва след това я връща – между цар Петър и Иоан Рилски, е едно изключение в световната история. Когато му праща цар Петър злато и плодове, този човек взема плодовете и му отговаря: Царю, вземи си парите за оръжие и войска, да браниш народа си. Прозрението на големия човек…

Цар Петър става монах след това, той не умира като тронна личност. Много малко ще намерим сред императорите (освен насила да пратят императрицата в манастир) такива като княз Борис или цар Петър, които отиват в една институция, наречена монашество.

Не е достатъчно обаче само да кажете на цар Петър: Плодовете приемам, но златото не! (с него да си организира защита на държавата и да даде храна на културата, която баща му е оставил), и да отидете в пещерата и да чакате. Но все пак, св. Иоан Рилски за нас е пътека в историята на петвековното робство; достатъчен е неговият олтар да държи пет века будно и цялостно съзнанието на българина. Културата обаче е и живителна потреба!

Из „Златният век на българската книжнина“, сп. „Нур“, бр. 2/2009