На 10.12.2002 г.бе отбелязана 54-годишнина от ратификацията на Хартата за правата на човека. През 1998 г. по повод половинвековния й юбилей г-н Ваклуш Толев внася предложение в ООН в Хартата за правата на човека да бъде включена клауза за душата. Искането гласи: душата да не бъде анатемосвана от никоя религия и гражданският закон да се освободи от думата "враг".
    Хартата за защита правата на човека е реакция срещу една жестокост, несравнима в историята преди това и израз на един безбрежен копнеж на човешката душа за мир, просперитет и свобода. Тя безспорно е постижение, но и политически акт на двубой между двете системи, които си бяха поделили света. Едната система защитаваше личността в нейната цялост, но в комерческата й тенденция; другата поддържаше идеята за колективното съзнание - унищожаваше личността в колективен гроб. Други закрилят личността, но само в съгласие с официалната етика на религиите. Но така или иначе се брани само тялото, в което имало някакъв мислещ апарат.
    Изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава и нещо друго освен тялото. Това е ясно казано от Христос: "Не се страхувайте от тези, които убиват тялото, а се страхувайте да не бъде убита душата ви"(Матей 10:28). Ето великата тайна! Сега се защитава човекът да не бъде убит, но никой не се грежи да не бъде унищожена душятя му! Един проблем, който въобще не е поставян, за да се потърси какво убива душата. Хартата за правата на човека удовлетворява не само християнското съзнание. Тя е необходима и приложима и за другите религии, които имат свое по-различно измерение в доктрината човек - душа. Коя субстанция у нас е свърхчовекът и какво се прави за нейната защита?!
    Хората превърнаха вълшебното килимче в ракета, за да отидат до Луната, но вълшебното килимче в човека все още се отрича. Навремето идеята за летене се е приемала като фантазия, като митология, но вече е реалност! Сега ни е трудно да приемем своята душевност като обективност, но през третото хилядолетие тя ще има живот. Човекът е прицел на историята и безспорно един Ден за защита на правата му е роден като необходимост на приложнта воля и мисъл, че човекът е богоосезаема необходимост, че е един бог в развитие.
    Няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Христос дава като право на човека с идеята за равенството и прощението - човек да бъде не само събожествен, но и свръхчовечен. Свободата като идея за равенство е пренесена през вички хилядолетия. Тя започва още с първите религиозни трепети - със зараждането на молитвата между човека и Бога. Същността на Всенародната харта за правата на човека е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще я намерим в индуската религия в словата на Кришна, който казва, че заради любовта дава живота си. (По-късно Шандор Петьофи го повтаря.) После Буда -предшественик на Иисус, се бори против кастите (макар, че не ги побеждава), Моисей слага началото на това, което сега с такава защитност и почитание приемаме - права на човека! (Нима Моисеевият закон "Не убивай!" не е право на живот?!)
    В историческата памет на човеството и преди Десетте Божи заповеди има подобни прояви за защита - Акадските таблици за съдбата, Дванайсетте таблици на Рим. Всъщонст правната доктрина на Десетте Божи заповеди е взета от законите на Хамурапи.
    А тогава, когато Хартата вече съществува, дискриминацията в Америка шества и е убит Мартин Лутър Кинг. Оскърбително е, че си затвъряме очите за подобни престъпления, а се ласкаем, когато ни подхвърлят някакви детски играчки. Това не са свободи! Тогава къде е прагът на радостта, че имаме права за свобода, както и правото на живот? Животът е непобедим - другото са сенки на отживели актуалности! Затова идеята за безсмъртието остава, защото идеята за живот е безспорна. И това е изворът, това е и приложната реалност, че човекът е! Следователно всяко настояще трябва да създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право на живот и на труд - защита от унижение, бедност и глад, да опази правото на въображение, защото въображението е свобода като идея за творчество.
    Човекът е битието, свободата е право на Духа да се излива във всички свои дарования!

    Творчеството създава и религия, и култура, и изкуство. И ведно с верската даденост се нормира и правната формула Еcce Homo! В световната история има два полюса - Кръщението, когато Бог Отец казва: "Този е Моят Възлюбен Син, в Когото е Моето Благоволение!" (Матей 3:17), и Съдът, когато Пилат, който трябва да съди Божество, казва: "Ето Човека!" (Иоан 19:5). В това пространство се развива културата на човечеството в продължение на последните две хиляди години. В този период съществуват инквизицията и индулгенцията - достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко убийствено - анатемата - тази от нищо непрепречена насилствена мярка срещу душевността на човека, която религиозните институции ползват и сега.

    Анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката духовност.
    Член 189 на Устава на Българската православна църква гласи, а и още апостол Павел казва, че този, който не споделя или не иска да приеме Христос, трябва да бъде анатемосан. А Анатемата е проклятие върху душевната и духовната същност на човека. Това не е като да жигосаш някого, както са наказвани било богомили, било други еретици. Онзи белег, който не се вижда, е много по-страшен. Той напомня за жестокостта на нареждането да се избият 14 000 деца от страх за властта или несекналия плач на Рахил, че някакво робство и отнема децата. А робството на душата?!
    Анатемата е проклятие с отлъчване. Тогава къде е пристанът на отлъчения човек? В Хартата се дават правата за най-елементарната будност, а къде е правото на душата да не бъде омърсена, да не бъде заклеймена с проклятие и да не бъде обществено изолирана? Наистина сега няма събори, на които да се заклеймяват цели еретични групи, но всяка отделна личност с оскърбеността, че душата й е прокълната, е съставка на историческия дух. Всеки е част от националната цялост и от историческия път на един народ. Така че не става въпрос само за оскърбление, а за отговорност пред онова невидимо, което е по-реално от всичко, защото в следващото пришествие тази душа се връща в историческия живот. Тя идва нащърбена и целостта на националната пътека се нарушава, понеже в нея вече е вплетен личният път като едно унизено състояние на човека. Нещо повече - в социалното поле и досега е врязан терминът "враг"! А Христос разкрива цяла една филисофия. Той изрича: Обичай врага си! Не казва "Обичай ближния си", както винаги се е повтаряло, защото каква е ползата, че обичаш само брата си? Или каква е ползата, ако обичаш Господа, когото не виждаш, а мразиш брат си и го правиш свой враг?
    Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на официалните институции, които наричат своя противник "враг". Противникът е страна, с която се оспорват нещата, но врагът е съвършено друго.
    Враг е клеймо върху личната душевност!
    Къде са причините за всичките тези отрицания? Липсва прозранието, че човек е повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли. А мозъкът не мисли, той само приема. И когато липсва величие, се употребяват тези страшни понятия: анатема и враг. Човек трябва да приеме двубоя между добро и зло. А заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира от зло към добро. Така фактически се затруднява пробудността на Духа в стремящия се да постигне божественост човек. За съжаление в душевността на човека Бог е трудно защитим. Религиозното съзнание е защитено от поругание, но не и Бог. Това е другата нелепост, която съществува и от която един овластен атеизъм спокойно се възползва. В конституцията ни беше утвърдено правото на атеистична, но не и на теистична пропаганда. И в сегашната Конституция е налице бедност относно този проблем. Църквата е позволена, тя дори е традиционна, но не й е върнато правото на пропаганда. А тя като институция може да го издейства.
    Много сладникави са всички тенденции, които нямат прозрението на боговдъхновения и откровения. Има нещо оскърбително в това, да се отреди един ден, който да напомня за защитата на човешките права, без да е дадена вътрешна молитва, която да брани човешката душа. От хилядолетия се водят битки за свободата на човека (често пълни с жестокости), но все още не е водена битка за свобода на Бога в човека!
    Моята първа позиция, с която искам да се включа в тази битка, моята първа бран е:
    В Хартата за правата на човека да бъде включена клауза за душата: тя да не бъде анатемосвана от която и да е религия и гражданският закон да се освободи от думата "враг".
    Със стъпването ни в новото хилядолетие пледирам да се предвидят тези права и те да намерят пристан със съответната клауза. Защото къде е съвестта на човешкия род?! Човекът отговаря за делата си пред своята съвест, т.е. пред своя Творец, Когото някои наричат "природа" - и я ограбват, други наричат Бог - и Го поругават...
    Безспорно Хартата за правата на човека е едно голямо достойнство, но трябва да се знае, че когато Организацията на обединените нации узаконява тези права на 10.ХІІ.1948 г., в българската история вече ги има. Нашият тангризъм не е позволявал робство и според Търновската конституция всеки роб, независимо от пол, вяра и народност, става свободен, щом стъпи на българска територия!
    Идеята за свобода е крилата птица, която ще изгарят, а тя като феникс ще се ражда отново. Иисус Христос казва: Само истината ще ви направи свободни!, а свободата е единственото, което може да направи човека събожествен - само свободата може да ражда богове! Аз съм Пътят, Истината и Животът! Животът е съприсъствие в Божествеността!
    В историята на човечеството за обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва, а за Божественото се въскръсва! Нека въскръсне свободата!

ВАКЛУШ ТОЛЕВ