|
ДЕН И ДОМНА БЕЗСМЪРТНИТЕ БЪЛГАРИТе не се нуждаят от нашето признание, но ние имаме нужда от тяхното присъствие!
От 11 години Ваклуш Толев работи върху идеята за Ден и Дом-светилище на 13 поименни безсмъртни българи. За Ден той определя 28 август – денят на кончината на Цар Борис ІІІ – Обединител. През 2003 г. Общинският съвет на гр. Велики Преслав гласува Решение № 319, с което подкрепя идеята да се изгради Дом-светилище за 13 поименни безсмъртни българи на територията на града. Изработен е уникален архитектурен проект на Дома-светилище. В началото на 2005 г. се учредява фондация “Безсмъртни българи”. Тази година за пореден път тържествата за 28 август имат национален характер. В над 15 града в страната ще бъде отбелязана идеята за почит към 13-те. Ваклуш Толев е автор на трилогията История и теория на религиите, Езотерични школи и мистични учения (I и II част) и книгата Седемте Лъча на еволюцията, които са един нов поглед върху присъствието на духовното и мистично знание в личното, социално и историческо битие на човека. Автор е и на излизащото 12 години списание НУР. Ваклуш Толев е роден на 7-ми януари 1923 г. в с. Поповица – Пловдивска област. Учи право в Юридическия факултет на Софийския университет; изключен през 1946 г. по политически причини. Престоява дълги години по затвори и лагери. По-късно завършва богословие в Духовната академия в София. През 1991 г. започва да чете лекции по История на религиите в Пловдивския и Софийския университети, както и да изнася лектории и слова в научните и културни центрове на страната, които го налагат като проницателен тълкувател на историята и културата.
България като благословена земя има своите белязани синове, но няма Ден, няма Дом на историческо себесъзнание в дан на признателност – израз на почит и отговорност пред Небе и Родина. Поклонението пред олтара на Родината ни не е само защото тя е имала велики личности, а и защото като цялост е предназначена за Мирово битие, което трябва да остави на човечеството! Благословените земи винаги са чакали своите белязани синове. И в поредицата си от пратеници историята ни има основание да утвърди един Ден и да създаде един Дом на безсмъртните българи – на тези, които не могат да бъдат затрити в забвение! Колкото и да се далечее идеята на признанието, люшкана от убеждения, доктрини и идеологии, не може да бъде затрито от паметта ни това, което са оставили в историята великите личности. Защото историята се прави от големи личности, не от хиперболизации... Ние, българите, имаме историческо съзнание и незатрита памет да пазим великите си личности да не умират. Браним своите синове в душите си и затова пеем песни за Симеона Велики или за Калoяна... Ние имаме зари на наградените с достойнство ? гори огънят на падналите в жертва за България незнайни воини, където всички със смирение правим коленопреклонение. Но нямаме Храм на безсмъртните българи! И трябва да го изградим – най-напред в сърцата си, които след това винаги намират воля да дадат на ръцете право да зидат! Когато трябваше да се изведат от вековната ни история безсмъртни българи, сеизмографният писец беше прозрението, което даде определение за предназначението на личностите в служение пред историчността на един народ. Защото една историческа личност може да бъде извикана да уплътни даден исторически период и все пак да не намери в него своето предназначение. Предназначението е, което трябва да даде място, а вътрешното признание и предсетата да излъчат от стотиците ? белязаните: Цар Борис III, Хан Аспарух, Княз Борис, Цар Симеон, Св. Климент Охридски, Св. Иоан Рилски, Св. Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Васил Левски, Баба Тонка, Княз Александър Батенберг, Пенчо Славейков, Ванче Михайлов. 13-те поименни безсмъртни българи са изведени чрез прозрение за предназначението от историческата реалност, от националната даденост и от законите на съвестта! Нито един от 13-те не прави поведение, а осъществи националното си предназначение! Хан Аспарух – Основател. Един дух на неспирната динамика, една смелост, която нарушава традицията, отрича завета на Кубрат като разкъсва снопа на единството и взема своята пръчка заради предназначението на бъдеща България. Ръката на съдбата го отвежда с идея за земя и идея за държава там, където остава тринадесетвековна вече история. На тази свещена земя през 681 г. хан Аспарух с шепа прабългари, с благослова на Танг Ра и с великата енергия, наречена Оренда издига олтар и в сърцевината на Византия от славянската неорганизираност създава държава, която след това се ширва в безбрежностите на земи, води и планини. Днес велика и милионна Византия я няма – но България е тук! Княз Борис І – Покръстител. Едно гениално прорицание за необходимостта от репрезентативност в Европа. Това, което днес за нас е тежка битка – да влезем в Европа, той осъществява чрез прозрение за етническо обединение и чрез стратегия за култура. С далновидността на голям държавник княз Борис прави големия ход на българската история – извършва Кръщението на българите и чрез кладата на една вяра и огнището на един олтар от два етноса създава един народ. Неговата жертвоготовност и воля му дават сила да пожертва цели родове, да принесе в жертва за бъдещето дори сина си. След това чрез религия, азбука и писмена поставя начало за културата на бъдеща България. Цар Симеон – Просветител. Готвен в Магнаурската школа за духовния живот на България, той се оказва по-добър цезар, отколкото жрец. Симеон Велики обединява България и я разширява до неимоверност. Същевременно, знаейки значението и силата на знанието, от азбуката, която княз Борис приема като културна потреба, той създава книжовните школи, двете български академии – Охридската и Преславската. Така цар Симеон осъществява стратегия на културата – Златен век на българската книжнина. И с доктрината „Pax Symeonica” се възправя срещу обидата на големите империи, че сме варвари. Св. Климент Охридски – Азбучник. Той прозира, че не чертежът на буквата ще ни накара да четем, а изговорността и гъвкавостта на нашата словесност трябва да намерят своя фонетична черта и образ. И познавайки душевната вибрация на българския език, извежда буквите из пазвата на народната гълчава. Приспособява глаголицата в кирилица, която и до сега обслужва езика ни и дава дихание на мисълта ни. Гради и изключителната школа в Охрид – първият ни университет с 3500 студенти. Затова не случайно след Освобождението нашата Алма матер е кръстена на името на Азбучника! Св. Йоан Рилски – Покровител. Той е моралният, нравственият и небесният ни защитник, който ни опазва – заради провиденцията на националния ни дух да осъществяваме великата тайна за всемирни знания. Полага аскетичното начало на българското монашество и изживява пустинните тревоги на Христа: да нямаш съмнение, че не само с хляб се живее, а със Словото Божие; да нямаш съмнение в това, че не е нужно чудо, а жертва; да нямаш съмнение в себе си, че властта може да те изкуши. Св. Патриарх Евтимий – Мистик и воин. Когато става патриарх въвежда в нашето християнство учението за безмълвната молитва, която ни служи в петте века без официална Църква и олтар да си палим кандило за несмутена бъднина. В душите ни исихазмът като вътрешно съзерцание е нашата опорна устойчивост – не непоколебимост, а убеденост. Културата на великото безмълвие ни съхранява в идеята за национална същност. Отец Паисий – Будител. „О, неразумний юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин...?” Един зов събужда цяла България, събужда милиони българи. Но Паисий е будител не само заради този призив, а заради будността, че не бива да заспиваш. Той говори не за Освобождение, а за Свобода. Той връща идеята на Аспарух за държава и земя, връща енергията за правото ни на живот, отговорността към онова, което ни е принадлежало и което е достатъчна опорност за една нова битка! Васил Левски – Икона на българската свобода. Той носи една от най-големите мирови идеи – идеята, че религията на роба е свободата! Дарен е с голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник. Държавникът смени расото с тогата; молитвеникът смени олтара с клетва пред пистолета и камата; бунтовникът смени послушника със знаменосеца и комитските си дела. Левски свещенодейства само пред един олтар – народа, и даде на людете само едно причастие – революцията. Учителят му е Христос, затова обрича и дава само една жертва – себе си! Баба Тонка – Майка на безстрашието. Не защото не разпуска коси и не плаче за дадените жертви, а защото е въплътеният образ на националната ни смелост да се поднасят жертви! Тази велика майка, когато ражда децата си, вместо да ги носи на кръщение ги води на опело – на реквиема на българската история и белязана съдба. Там ги кръщава с безпощадността на безстрашието си – чака ви смърт за свобода. Тази майка на България – Баба Тонка, има куража да живее за свобода! И тя точно на това учи тези, които ражда и онези, които подслонява. Тя не залъгваше две-три заптиета, а цялата Османска империя, защото от нейния дом излизаха водителите на Априлското въстание. Александър Батенберг. Той направи нещо, което никой държавник в историята не е правил – пожертва трон и династия за Съединена България. Остави ни един символ – Сливница. Остави и личното си смирение – „Мене може да забравите, но Сливница – никога!" И в най-скръбния час пак рече: „Боже, пази България!” И поиска тук да бъде гробът му, за да намерят приют неговата тленност и неговият дух на българска земя. Пенчо Славейков. Той рече: „Бог и България – единство в двойна плът” . Видя плътта на народа, на родината си като плът Божия. Нито митологичните епоси, нито достиженията на културата в гениалните свои образци, нито религиите са си позволявали това. Защото това е повече от прозрение, то е предсета за предназначението на България да остави една Мирова култура. Ванче Михайлов. Този най-оспорван човек можа да сумира част от нашата национална енергия в едно храмово служение с една велика песен – България. В 1968 г. на една среща в Рим казва: „Нека утрешните поколения знаят, защото времето отминава, а нашата преходност е налице, че ние направихме Вътрешната Македоно-Одринска организация не за да правим две Българии, а защото нямаме една целокупна.” Затова го нарекох – Воин на оскърбените българи. Цар Борис ІІІ – Обединител. Цар Борис оставя нещо, което е копнежът на българския народ в неговата историческа бъднина – оставя Обединена България. Потърси със съседните държави бъдещо съжителство, от традиционните отношения с Русия не отстъпи, макар тя да беше вече Съветски съюз. Спаси хиляди човешки души, граждани на тази земя, верни на своя бог – евреите. Не изпрати нито един войн на Източния фронт или във война срещу съседите, а с мирен поход взе това, което ни е принадлежало. На беззащитните не умножи скръбта и сложи черна забрадка на собствения си дом, но не и върху българската история и народ. Затова в деня на неговата кончина – 28 август 1943 г., в 16 часа и 22 минути един народ изрича думите на Христос на Голгота: „Свърши се…” С тази низа от имена на безсмъртните българи ние ще можем без чувство на неудобство да се търсим в историята и оценим волята, че искаме да направим ново светилище. За да не продължаваме да изживяваме психозата на страх от личности. Трябва индивидуалността да бъде изнесена, за да може на бъдните поколения да се даде основание да се потърсят във възможностите да станат личности; да се върне личността, обаче като свещена, не като светец! И точно затова в историята и волята си трябва да поискаме Дом на безсмъртните българи. България трябва в Третото хилядолетие да бъде с ново светилище! Човекът винаги е изпитвал пиетет към светилището, защото то е енергията, която го облагодетелства в съхранението му за ценности. Този пиетет искаме да го имаме. Точно заради това си правим вътрешни и външни молитвени храмове. Сложих и думата „дом”, защото тя говори за едно вътрешно роднинство. Домът не е нива, не е улица; домът е сградената вътрешна сигурност, защитата. Затова казвам: Тежко и горко на един народ, който изнес? вътрешните, домовите тайни на улицата и внес? уличните неща в дома си; затова искаме Дом-светилище, не Пантеон! Пантеони има достатъчно и аз не говоря за всемирни богове, а за боговете на България! Говоря за личности-божества с големи идеи и с изключително предназначение в тези идеи. Те направиха историята на България в нейните хилядолетия жива плът от плътта си. Не познаха страх, че трябва да понесат отговорности – просто служеха. А служението е надмога над себичността и белег на мъдрия! Те никога не могат да умрат, нито пък може някой да ги отдели, защото те не са отделни въглени от една гаснеща жарава. Тези 13 безсмъртни българи са огнените езици на онази велика клада, на която сложихме изпитанието си – можем ли чрез жертви да направим тринадесетвековна България. Безсмъртниците нямат нужда от нашето поклонение ? ние имаме нужда от техните идеи като идеология! Затова говоря за Дом-светилище не като спомняне. Защото паметта на един народ е подобна на ковчеже на ценности. Обаче ако той винаги се връща към паметта си и загуби тенденцията за идеи като възземане в бъдеще, тогава с него може да стане това, което с голяма част от народите се получи – саморазлагане. Личната аура създава и социалната, а тя отработва историческия дух. Затова време е духът на българина да бъде преценяван в приложна воля и изявено светителство. Имаме личности, които не следват, а предварват живота; които не отразяват, а предричат! Така че 13-те вече не са имена, те са идеи, енергии за нови пътища. Безсмъртните българи са живото духовно вълмо на българската бъдна историчност! Дом-светилище на безсмъртните ни личности е неизбежна необходимост не за оцеляване, а за ново историческо битие! Народ без светилища е като дете без дом – ако не осъзнае необходимостта от светилище, ще вегетира. Но народ, който има стих „Ако ще паднеш, прав падни!“ (Ст. Михайловски), няма основание да губи своя Дух. Ние, българите, не сме предназначени за вегетация ? предназначени сме за творчество! Съдбата ни, донесена с щастливата ръка на Аспарух, няма да си отиде с кончината на Oбединителя. Тя ще прави тук трон и история! 28 август – денят на кончината на цар Борис III, може да бъде достатъчно основание за молитвено призоваване на цялата наша историческа даденост. Трябва да утвърдим този Ден като Ден на безсмъртните българи! И тогава лоното на този цар Обединител би извикало сенките и реалностите на всичко, което преди него прави и величието, и достойнството, и пътя на България! Ваклуш Толев |