За наследството на българите

Въпрос: До каква степен ние, българите, сме наследили от тракийската, от славянската митология, от тангризма, покръстването, богомилството, исихазма?

Отговор: Ска́лата на стойностите не е спиртомер, с който определят, че една ракия е 40 градуса. Но има нещо друго – какво е това, което ние сме носили, и какво носим от онова, което тук наследихме? Защото прабългарите идват тук в 681 година, но дотогава хилядолетия те имат свои държави, те имат свой олтар. Танг Ра е Бог, но той е едноличен Бог, когато човечеството още е в многобожие. Следователно налице е предпоставката за отработена личност. Ние имаме класово разслоение, но нямаме класова съпоставка, защото имаме признание само на един Бог. И затова не може да имаме нито двубожие, нито многобожие.

Наследяването на християнството, ако не бяха тезите на конфликта „добро и зло“, щеше да съвпадне в пълен ритъм с тангризма. Няма по-съвършена религия от тангризма, но вие с основание може да ме питате: Тогава защо сме приели християнството? Един народ притежава не само верска страница – той има и социална страница, има и битология, ако щете, има трудова изява. Ние имаме труд, който ни дава достойнство и не правим хората роби – не е Римската империя, а тангристка България!

Дали тангризмът е могъл да даде достойно битие в своето съществувание, това е другият въпрос. Фактът е обаче пък, че прабългарите признават висша духовна сила – Орендата, нещо, което другите религии тук нямат. Тя не е нашето съзнание да имаме преценка за чувствата си, да имаме преценка за ума си и после да имаме преценка за Духа си – тя е цялостна! Следователно няма какво да ги смути. Те имат и едно око, което вижда: Танг Ра знае, Танг Ра е слънцето, от което всяка гънка, в която може да скриете подлост, е изявена.

Затова българите, когато идват тук и правят своите дипломатически преговори, са смутени от това, което виждат, особено от византийската политика. (Неслучайно се говори за византийщина в съзнанието!) Или, да кажем, онова, което виждат в неорганизирания тогава още славянски народ, дарен с будността на мързеливеца…

На прабългарите нравствена таблица не е била потребна, защото нравствената таблица разколебава човека кое може и кое не може. А в тангризма са били водени само от Орендата. Така конфликт няма. Но има социална и биологична даденост. По силата на биологията на тях им трябват човеци. Затова в тангризма съществува многоженство, обаче в друга светлина – не е в светлината, която е при юдейския народ. Там конфликтът е, че Ева е вторична, а прабългарите нямат вторичен човек. Съпоставяйки градуирането на даденостите, когато не лишавате другия, вие нямате нужда да му създавате правила за защита – той е така роден. Следователно социалният конфликт с биологичния е избегнат.

И тогава основателно съм поставил въпроса: Защо приехме християнството? Това е може би най-същественият проблем на съвремието, който никой същностно не разглежда. Някои от богословите (понеже знаете, че аз богословие съм завършил) или някои от философите правят свои анализи… Но не достигат до това, че християнството е изумително в идеята за личност. И не само за личност, но онова, което и при прабългарина стои, само че не е легитимирано така ясно, както при Христос: Аз и Отец сме едно!

Из интервю на Румен Стоичков, БНТ, „Нощен хоризонт“, за „Духовните дарове на България“, том I, публикувано в сп. „Нур“, бр. 3/2011

Момчиловата крепост

Фотография: Борислав Златков

Будителството – иконостас на идеята за свобода и култура

В пазвата на възмъжаването ни влиза и това, което е негаснещият огън в светилището на българската будност – Будителството. Будителството е провиденция на Духа в историзъм! Тогава, когато се е мислило, че огънят е загасен (една тайна носи българинът – Огънят!), в пепелта са стояли въглените и именно Будителството слага вятъра на своята национална доблест. Издухваме пепелта на вековете, извикваме това, което предназначението ни е дало. Тръгва нашето Възраждане, което има много богата и провиденциална историчност. Ето защо то не започва с ренесанс на гръцката стара философия. За разлика от Европа ние не правим Ренесанс, а той не ни и трябва. Ние не преселваме чужда култура и философии, защото имаме своя достатъчно величава култура като същност, а и притежаваме знака на една белязана земя.

Будителството е иконостасът на идеята ни за свобода и култура! Нашето народно будителство, Възраждането е уникат – няма го в световната история! То е национална отговорност – една от най-големите ни идеи, която сложихме в пазвите на бъдещето, защото го усвоявахме в приложността на едно минало. И то не е от деня на искането да се освободим от робство. Будителството е, още когато вземаме една земя и трябва да я направим територия; когато правим един нов институт, когато правим две нови школи – Охридската и Преславската, и една трета – Търновската след, векове… И с основание се гордеем, че с Възраждането ние сме доработвали характеристиката на духовното възмъжаване, на духовната даденост, която носим в хилядолетията. Вековете не можаха да погубят вътрешната ни иконография, защото духовната ни същност стоеше жива в душите ни! Безспорно там има една дързост, има един основен белег – искаме да си върнем себесъзнанието с това, че сме имали. Никой не можа така добре да квалифицира душевните правила, никой не създаде такъв статут властен, както ПаисийИмали сте патриарси, имали сте царе, имали сте култура…! Имали сте… е възкресението ни −

Българският народ има духовността да възкръсва!

Тогава можем да разберем нашата изповедност в столетията на робството и каква битка сме водили: битка за просвета, битка на меча и битка за моление. Това е пък триъгълникът на българското Възраждане!

И ето една даскалоливница – идеята, линията на триъгълника за просвета, битката за просвета. В българина не е болката да го просветиш само, а да го посветиш! Това са правили нашите школи. Ние нямаме институция държава, а правим Книжовно дружество – Българска академия на науките. Кой не е възмъжавал (без налична социална и политическа свобода) в такъв акт! Ето и читалищата, които наричам винаги академии на българското знание; ето и тоягата на хаджи Генча – символ на нашето училище, килийно или гимназиално… Тези символи не могат да бъдат забравени, тази тояга е носела енергията на възмъжаване!

Още по-странното – имали сме и мъже, чийто дух никога не е бил смутен, защото е възмъжавал в тази школа на духовност. Мъже, които са живели с тревогите за онази свобода, която трябва да ни донесе битката на меча, кален през това огнище на школата за дух. Една велика тайна са знаели – идеята на възкресението, пътя на възземането. Защото това е богатството – да имате от всичко! Тези мъже, които са носели обидата на личната доблест, на осквернената сестра или майка – тези синове са имали не идея за протест, а право на бунт. И това са правили – бунт, който е огнената стихия на възмъжаващия дух. Светостта на оскърбената съвест и поругана чест не могат да не те пожертват! Това е голямото тайнство − идея за безстрашие пред безизходността. Ето как се изгражда другата линия на триъгълника – мечът. И кое е онова, което е покровителствало меча? Нашият Балкан – както Пенчо Славейков го нарече „побащим стар“. Значи в тази земя имаме още една гръд – на Балкана. (Неслучайно Хемус е наричана и „Хем“, защото е от една планинска верига с Хималаите. А веригата на духовните посветени е Индия, България, Унгария – това е веригата!) Какво беше Балканът като съставка на земята? Убежище, с което безспорно България два века не позволи в гръд да бъде победена от Византия, и в същото време, когато е в робство – утешната закрила. Балканът е в характеристиката на школата на българското мъжество!

А в Лъча на Молението, с битката за моление, Българската православна църква, която не е съществувала като институция в оробената епоха, прави институционни дела. Прави един изключителен феномен, несъществуващ другаде в света – Църковния въпрос! Застава срещу Цариградския патриарх и извоюва екзархия, без да имаме нито институцията държава, нито институционно свободна църква. И екзархията ни беляза границите на бъдна Санстефанска България! Ползваме нещо страшно голямо – ползваме идеята възкръсение, в деня на Възкресението (3 април 1860 г.) обявяваме независимост на Църквата. Защото Възкресението не е феномен, то е идея за живот! Животът е едно голямо насилие, насилие обаче, което не ви краде най-важното – свободата, а ви слага в епохата на тревожна лична голготска пътека. Да не крадеш, а да си извоюваш свобода!

Така в тази голяма тайна, наречена България, в която идва българинът, се изгражда школата на възмъжалия, школата на творческата воля. Цялата наша земя, с всички нейни дадености, с благодатта, е един храм на бъдността! И затова тази трапеза на Мъдростта, която поднася идеята няма зло, има нееволюирало добро, не може да не бъде приета. Тогава страданието не е страдание, а е развитие. В този смисъл можем да кажем, че в България наистина е имало една невидима школа, която е давала духовно мъжество.

Духовното възмъжаване е формула на посветеност!

Дързостта на българина се дължи точно на това, че е възпитан, че е изграждан в тази школа на дух; че изявява доблест и разбира се, че пише без страх страница на мъжество. Воля, доблест и духовност е характеристиката на българския народ!

В българина е вградена сянката на Мъдростта!

Българският дух трябва да възмъжее в приложната теза на една нова духовност – Духовната вълна на Мъдростта!

Из „България – школа за духовно възмъжаване“, сп. „Нур“, бр. Панорама/2006

Съединението е съдба, извикала ни на живот

Днес ние празнуваме Деня на Съединението. Може би в преценка за стойностите Денят на Съединението е най-важният, защото разпокъсана България в ХIХ и ХХ век е нямало да има своя „кръстоносен поход“ за съдба, ако не е тази голяма идея – Съединението. Тази идея не е болезненост, защото тя е исторически израз на минал живот, наречен България!

Разбира се, историята винаги ще забулва тайната: кой ни раздели – Европа или освободителят ни? Това съзнанието на българския народ е отчело, но лист в историята ни за истината няма. И когато слушам различните наши представители, говорещи за Съединението на България, не се учудвам много, че никой не казва истината, защото служебното му величие или подкупената съвест за история мълчат.

Съединението е един от най-големите актове! Можете ли да си представите как би се развила историята ни в ХIХ – ХХ век без наличието на този акт!? Ако не бяхме извършили нашето Съединение, то едва ли бихме получили историческото си физиономиране.

Съединението е съдба, която ни извика на живот! Това е и голямата благодат, която дължим на княз Александър Батенберг – Съединителя. Затова той влезе и в редиците на 13-те безсмъртни българи – заради благоволението на съдбата, която го е избрала и пратила да поведе България!

Белязаните българи са сградили историята на България!

Тази история иска своето потвърждение и волята на нашата предназначеност е наистина тези 13 избраници в служение на съдбата на България да получат признателност, засвидетелствана от нашата съвест, за жертвата в пътя на България! Една нота от бдението за България е в лицето на този княз – Александър Батенберг!

Наистина не се изумявам от невежеството, което говори за Съединението с елементаризмите на своето мислене, и то при това говорят преподаватели със средна грамотност… Не е само обида да изтриете от съзнанието на народа пътя, не само е оскърбление – то е невежество за пътя на един народ в историята му!

Денят на Съединението е светилище!

06.09.2012 г., София, пред гробницата на княз Александър Батенберг

Публикувано в сп. „Нур“, бр. 2/2012

Иоан Рилски – пътека в историята на петвековното робство

По време на робството пътеката до гроба на Св. Иоан Рилски няма трева.
Пет века робство на тази пътека не израства трева,
защото един народ е знаел своя Покровител!

Св. Иоан Рилски, когото наричам Покровителят, играе изключителна роля в нашата история. Когато говорим за културата, когато говорим за съчетанието на отговорности, ние не можем да не отворим още една страница от това, което ни оставя християнството. Няма информация, че тангризмът е имал монашески ордени. Може да е имал езотерична вътрешна школа, може да е останал верен на единствения си Бог, но монашество няма. Християнството внася тази нова формула на живеене – защото монашеството е отношение към социалната действителност, бягство от света. В историята на един народ християнството донася институция, която определя поведение към социалната реалност и готовност за жертва в името на Бога, в името на Христос. А св. Иоан Рилски, макар че имаме и други монаси, неслучайно оставя знака на монашеството в българската земя. Това е знак за устойчивостта!

За мен желанието за среща между двамата големи – единият, който губи държава, и другият, който с молитва след това я връща – между цар Петър и Иоан Рилски, е едно изключение в световната история. Когато му праща цар Петър злато и плодове, този човек взема плодовете и му отговаря: Царю, вземи си парите за оръжие и войска, да браниш народа си. Прозрението на големия човек…

Цар Петър става монах след това, той не умира като тронна личност. Много малко ще намерим сред императорите (освен насила да пратят императрицата в манастир) такива като княз Борис или цар Петър, които отиват в една институция, наречена монашество.

Не е достатъчно обаче само да кажете на цар Петър: Плодовете приемам, но златото не! (с него да си организира защита на държавата и да даде храна на културата, която баща му е оставил), и да отидете в пещерата и да чакате. Но все пак, св. Иоан Рилски за нас е пътека в историята на петвековното робство; достатъчен е неговият олтар да държи пет века будно и цялостно съзнанието на българина. Културата обаче е и живителна потреба!

Из „Златният век на българската книжнина“, сп. „Нур“, бр. 2/2009

Страница 1 от 212