Религията на Левски е свободата

Въпрос: Сега всеки българин има своя Левски. Кой е Вашият Левски?
Отговор: Моят Левски – той е безспорно това, което сложих в 13-те безсмъртни личности: Икона на българската свобода, без да бъде иконизиран. Защо? Защото този човек носи една от най-големите Мирови идеи – идеята, че религията на роба е свобода! Той е бил духовно лице. Някой погрешно, в поведението си да снеме част от ореола му, каза, че е хвърлил расо. Не! Левски не хвърля расо, Левски намята тогата на свободата и сменя олтара – малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с Мировия олтар на историчността на един народ. Цял един народ той прави свой олтар!

Въпрос: Това предопределение на съдбата ли е?
Отговор: Аз имам по-особено виждане за предназначение и предопределение. Предопределението е ограничение по волята само на това, което наричаме Върховенство, а предназначението е вече вашата деятелна воля в определяне на саможертва – както го прави Христос!

Въпрос: Какво е Вашето лично усещане за Левски?
Отговор: Левски слага една от най-големите идеи – какво трябва да пише на едно знаме. А то е: Свобода и всекиму своето – по вярата и закона. Странно… Дълбочина на вечност – той не слага „Свобода или смърт“, с което отрича меча, макар че го употребява, но слага слово, което е предшествало меча. Затова за мен той е наистина повече от святост, той е свещен! Този човек прекарва 7 години в монашеско съзерцание, в институционно нареченото Българска църква.

Без да има налична свобода, Българската православна църква прави институционни дела. Левски във вътрешното си съзерцание извежда тези от онова, което Христос му дава: Бог е у нас и ние сме у Бога, в която преходност не е времето, а осъществяване на стойността. И затова той казва: Времето е у нас и ние сме във времето; то ни обръща и ние го обръщаме. Това е перифразата като слово за олтара, наречен народ, а иначе, изведено от тази Евангелска истина.

Въпрос: Ако той не беше дякон Игнатий, би ли стигнал до своето прозрение и да го каже така?
Отговор: Човек трябва да мине през филтъра на душевната си възможност, набогатена от наследствеността, която не е само баща и майка. Тя е и историята на един народ, и богатството на една религия, и културата на един род`ен молитвеник, който може да изпълни бунтовничество – както Христос го прави. Защото Христос е обявен от праведниците за богохулник, а Римската империя Го обявява за бунтовник.

Тайната и на Левски е да съчетае бунтовника с молитвеника; да бъде водач и стратег; да направи идеологията в приложна воля – да направи бунт!

Въпрос: Не създадохме ли идола Левски, защото нямахме зрелостта да го възприемем като човека Васил Иванов Кунчев?
Отговор: Култ не се създава, когато респектът към личността не е въздействал. Това трябва да се запомни! Трябва да имате в наличност някой, който еманира, който владее, който прилага живост и не се смущава в приноса на личната си жертва.

Възхищението не е кумир, не е идол! Левски беше пренебрегнат твърде много години, защото в преценката на идеологията трябваше да бъде утопист-социалист, а той не беше такъв. Ето, виждате ли, че той не можа да бъде изхабен в идеология, нито да го победи кумирът или идолът тогава, когато той е реалност.

Ние не можем да отнемем магичността на словото му и приложната му воля в това, което е правил с неговите байновци. Те не са могли да не го считат за светец. Защо? Защото във вътрешния им храм олтарът си остава – че някой трябва да бъде свят, за да му направят молитва на жертва.

Въпрос: Има една мисъл, която се приписва на Волтер: „И да няма Бог, трябва да го измислим, за да има вяра“. Коя от двете религии е измислена – тази на дякона Игнатий в Бог или тази на Левски в свободата?
Отговор: Левски има, така както казах отначалото, религията на роба, която е свободата. Следователно религията на Левски вече е свободата. Тя не би имала реалност и в християнството, за която да дадете жертва себе си. Какъв е смисълът, че сте християнин, ако не можете да умрете като Христос!? А каква е идеята за свободата на Христос? Че Той и Отец са едно и също.

Когато кажете на човека, че той е над грешника – точно това прави Иисус, Който е Христос – вие създавате най-голямата идея: Свобода!

Въпрос: Щеше ли Васил Иванов Кунчев да бъде Левски, ако не беше дяконът Игнатий?
Отговор: Не! Не. Ние имаме достатъчно свидетелства на тези, които не са минали… Монашеството няма само външна страна – външната му страна понякога е твърде обидна – монашеството има вътрешна страна. Това е идеята да узреете за жертва. И той никога нямаше да бъде Левски, ако нямахме тази голяма формула – жертвата за свобода. Тук е величието на Левски!

Въпрос: Това не означава ли, че той стои над религията с идеята за свобода?
Отговор: Логично е да стои над религията, защото моята мисъл за религиите е, че Религиите най-бавно остаряват и за ужас най-дълго стоят стари!

Учението за Любовта като същност трябва да има приложна страна. Тази приложна страна е именно това – жертвата: „Аз съм се обрекъл“… И виждате колко красива е фразата му – Свобода… но не пише „и смърт“! Никъде няма такова величие – бунтовността да не се съпровожда от смърт. Този човек го направи: Свобода и всекиму своето!

Всички пишеха: „Свобода или смърт“ – и Гарибалдивци, и тези, които го следваха. Пишеха, защото нямаха измерението на неговия духовен и социален ръст.

Въпрос: Искам да осъвременим темата за Левски с един такъв въпрос: Какво днешният българин би изповядал пред Левски?
Отговор: Днешният българин трябва да изповяда безцелието си на клеветник. Целта му е много прозрачна и е наистина безцелна в поголовната, разбира се, клевета над всичко, каквото една държава може да прави. Тези хора в цялата ни култура винаги искат да опорочат голямата идея да имате държава. И то се дължи на няколко неща – че ние живяхме не с идея за държава, а с интернационални тенденции. Живяхме, но дано сме ги изживели…

Сега живеем с идея за глобализация, без да разбираме една от големите тайни – бедният никога няма да нахрани другия. Идеята за глобализацията трябва да се разбере в улея или, ако мога да кажа, в причастната чаша на добродетелите. Защото засега светът живее още с добродетели, не с ново Учение – казах го.

Непризнание – не само че нямат идеологии, а имат недоволство. Малката добродетел е като малката фиданка. Ако вие я засадите, един ден ще берете плод!

Въпрос: Каква е Вашата препоръка – какви фиданки да садим сега?
Отговор: Днес можем да насадим една фиданка, ако в лицето на това, което иска да прави държава, кажем: човекът е свещен, а не институцията! Хората искат да направят една институция свята с несвещени личности – хайде да не ги обидя, вземете Народното събрание…

Въпрос: А мислите ли, че човекът е узрял за свещено признание?
Отговор: Точно защото не е узрял за свещеност, нека не омърсява гроба на големите хора! Този, който няма почит към свещеността, винаги ще има поругание към светеца!

Из интервю с Ваклуш Толев на Асен Аврамов от радио „Ловеч“, 19.02.2003, публикувано в Списание „Нур“, юбилеен 2018 г.

Левски и духом, и физически приложи Учението на Христос

Навършват се 145 години от обесването на Васил Левски – Иконата на българската свобода, както го нарича Ваклуш Толев. Икона, но на иконостаса на националната ни история, не на отделна вероизповед. Нарежда го сред Тринадесетте поименни безсмъртни българи, наред с цар Борис III – Обединител, хан Аспарух – Основател, княз Борис – Покръстител, цар Симеон – Просветител, св. Климент Охридски – Азбучник, Св. Йоан Рилски – Покровител, св. патриарх Евтимий – Мистик и Воин, Отец Паисий – Будител, Баба Тонка – Майка на безстрашието, княз Александър Батенберг – Съединител, Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи. Всички те, според Ваклуш Толев, са “живото духовно вълмо на българската бъдна историчност”. За тях той определя Ден – 28 август, денят на кончината на цар Борис III, и призовава за изграждането на Дом-Светилище в тяхна чест. Домът-Светилище ще бъде българският социален учебник на приложна отговорност и социална доблест, казва Ваклуш Толев в своята книга „Духовните дарове на България“.

Васил Левски – Икона на българската свобода. Няма по-изчистена нравственост от неговата! За своето дело Левски взе кръв от народа, път от Христа и воля за живот от идеята за Свободата. Той и духом, и физически приложи Учението на Христос, а жертвата си даде не само като подражание, а и като самосъзнание.

Васил Левски! И бунтовникът, и монахът; и разкаяният, и жертвеният! И онзи, който се помоли отца Тодора да го спомни като дякон, а не само като бунтовник. Онзи, който можа да каже: „Ако изпечеля, печели цял народ; ако губя, губя само мене си!“ Не слага в трето лице себе си. „Мене си!“ – като божествена даденост, като вложеното Дихание на Отца в идеята за Сътворението! Не като изгладения образ на социалните реалности или интернационални тежнения, както се опитаха някои да му припишат…

Вътрешната радост, която Апостолът ни остави, е да бъдем будни пред олтара на Свободата, а пред този олтар най-святата и мистична жертва е човекът.

Из „Ден и Дом на безсмъртните българи“, сп. „Нур“, сборник 2000 г.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Заветът на Левски е да бъдем будни пред олтара на Свободата

Левски по дух е монах, по дело е бунтовник

Васил Левски – Иконата на българската свобода

Мастилницата на азбуката ни е на Климент Охридски

Никоя културна общественост не може да осъществи своя път вън от провиденцията на историческия дух, който винаги се въплъщава за национално предназначение. Така националният ни дух се изявява чрез това, което като награда се нарече Кирилица, осъществила се чрез Климент Охридски. За мен мастилницата на българската азбука е тази на Климент Охридски! Затова го наричам Азбучникът. Той прави българската азбука, макар да е наречена Кирилица в дар на двамата братя. И Климент Охридски ще изпее възхвалното слово на Кирил, където ще го нарече „блестящият“, „брилянтният“. Безспорно този стил на панегиричност, както е известен в културата ни, е свойствен за цялата тогава средновековна мисъл и начин на изразяване. В него има много тънкост и много, разбира се, разукраса.

Климент е наречен Охридски, защото тази изключителна личност е пратена там – в град Охрид, както старата българска държава е знаела: едно от крилата надясно, другото наляво, в центъра – държавата… Той е изключително просветен и делови – школа, университет и всичко това в синхрон с една държавна и национална политика. Не случайно първите ни университетски мъже кръщават нашата Алма-матер на негово име, а не на светите братя. Потребата от двамата братя е историческа необходимост, но не и духовна дан за България.

Целият живот на Климент Охридски е социална отдаденост и жертвен принос. Затова го включих в 13-те безсмъртни българи и той, Азбучникът, не може да бъде откраднат от чужди амбиции и прищевки. Климент има кръвната група на нашата земя и на нашия народ. Той е, който сваля финикийщината от Глаголицата, за да имаме и сега да си служим с Кирилицата. И не е шовинизъм почитта ни към него, защото той има един реален живот и едно осъществено битие. Не по-малко радостен е фактът, че Наум пък в своята школа в Преслав създава един сомн от посветени, наистина гениални мъже.

Така този приют – България, става место на две големи школи. Оттам – от този костер, от тази клада, започват духовните езици.

Великата Петдесятница на българската история са двете големи школи – Преславската и Охридската!

Осенение за какво – „Дайте азбука, дайте четмо!“.

Понякога, когато хвърлят съмнение, че ние сме били шовинисти, или че нямаме основание за дадено историческо право, е твърде бледо и недостатъчно дори да бъде наречено недуховно – просто е престъпно! Има разлика между престъпност и глупост. Престъпно е да се говори и както сега в Македония за историята, защото Василий II не е наречен македоноубиец, а българоубиец! Не става въпрос за шовинизъм, става въпрос за провиденция, която историята е направила факти. А това, че един факт е оспорван, е съвършено друг проблем…

Този именно Климент Охридски е, който извайва най-хубавата скулптура от азбучното ни мъчение. Глаголицата е една трудна азбука, защото тя е идиомно писмо. Там в наличие е почти целият финикийски свят, взет е и „алеф“ на евреите… (Преди еврейската е финикийската азбука, която все пак е по-опростена от йероглифното писмо на египтяните.) Но Климент извайва Кирилицата, в която влизат двадесет и четирите гръцки букви (тях, безспорно, старите гръцки племена са взели също от финикийската азбука). Той с прозрение слага още дванадесет букви, за да обслужи артикулацията на българската реч. Облекчена е ръката, улеснена е изговорността. (Разбира се, по-късно отпадат някои букви.)

С това ще разберем, че братята Кирил и Методий наистина не правят азбука за България. Те сътворяват четиридесет букви, които занасят във Велеград. Когато идва необходимостта, и тук ние започваме да ги прилагаме, тогава Климент усеща изговора, вътрешната гълчава – и като артикулация, и като психология. (Има думи, има букви, които някои народи не могат да ги изговорят. Поляците, например, могат да ви наредят пет съгласни и да си ги кажат, но ние не можем да ги изговорим една след друга.) Но Климент иззида от нашата гълчава азбуката, на която после се пишат великолепните трудове – и негови, и на неговия събрат Наум, и на ония, които идват в България, както и от тези, които са раждани тук (какъвто е случаят с Константин Преславски, който не е учил в Магнаур).

Азбуката става израз на овладяна психология и фантазия. И ние правим онова, което учудва света – Златен век на българска книжнина!

Азбуката ни служи, но Духът ни е в откровение – чрез една приложна мисъл той създава културата!

Това може да се нарече взривяване! Започва преводът на световната християнска култура в нейните най-същностни потреби – Евангелията, „Богословието“. Осъществява се блянът на Борис Покръстителя да се създаде култура в нейната писмена реч, осъществява се и мечтата на неговия син, Симеон Просветителя. С основание казваме, че великият просветен цар Симеон е баща на Златния век на българската книжнина, но аз никога не мога да отделя предисловието, ядката на битието – това, което княз Борис ни оставя. Без него ние не можехме да имаме книжнина!

И всичко това започва в една държава, която не е имала нито книжнина, нито свои академии. Този, който се е върнал от една висша култура, който е познавал характера на знанието, той изгражда стратегия на културата – за да може да я изнася. Борис прави всичко, за да зида култура, а Симеон – за да иззида култура в душата на своя народ! Стратегията на културата ни опазва и като религиозно битие. Тя не само ни защитава като крепостна стена от вулгаризирането на социалния бит, но и опазва светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволяваме кандилцето в домашния ни храм да загасне по време на робствата. Защото имаме „Отче наш“ на български!

И така, свети Климент Охридски има 3500 ученици и студенти. И прилага точно универсалната система – не само богословие, но и земеописание, и агрономство, и какво ли още не. Седем дисциплини влизат в знанието, наречено „свободно изкуство“. Преподава се онова, което е властно на времето – нещо, на което е обучавала старата школа в три специални науки, или „тривиум“. Това са граматика, диалектика и реторика. А „квадрум“ – другите четири, са: аритметика, геометрия, астрономия и музика.

Голямото дело, което ни оставя родителят на Кирилицата, включва още и неговите слова, неговите проповеди, неговото строително дело на манастири и църкви. Това дело нито може да бъде отминато, нито може да бъде забравено, нито безверие може да го опровергае. Достатъчен е манастирът „Свети Пантелеймон“, който той оставя; достатъчна е църквата, която прави (след това тя носи неговото име). След поробването от византийците, един Теофилакт Охридски (1084 – 1107г.), който е сравнително близо до това време (защото се знае, че Климент е починал 916 г.), пише житие за св. Климент Охридски, за което безспорно не само църквата, а всеки българин е благодарен…

Из „Духовните дарове на България“, том I, глава „Златния век на българската книжнина“ (публикувана и в списание „Нур“, бр. 2 от 2009 г.)

Васил Левски – Иконата на българската свобода

Навършват се 180 години от рождението на Васил Левски – Иконата на българската свобода, както го нарича Ваклуш Толев. Икона, но на иконостаса на националната ни история, не на отделна вероизповед. Нарежда го сред Тринадесетте поименни безсмъртни българи, наред с цар Борис III – Обединител, хан Аспарух – Основател, княз Борис – Покръстител, цар Симеон – Просветител, св. Климент Охридски – Азбучник, Св. Йоан Рилски – Покровител, св. патриарх Евтимий – Мистик и Воин, Отец Паисий – Будител, Баба Тонка – Майка на безстрашието, княз Александър Батенберг – Съединител, Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи. Всички те, според Ваклуш Толев, са “живото духовно вълмо на българската бъдна историчност”. За тях той определя Ден – 28 август, денят на кончината на цар Борис III, и призовава за изграждането на Дом-Светилище в тяхна чест. Домът-Светилище ще бъде българският социален учебник на приложна отговорност и социална доблест, казва Ваклуш Толев в своята книга „Духовните дарове на България“.

Щастлива е историята на онзи народ, който може да изведе на националния си олтар личности на признание и дела за показ. Защото личността е свещена и тя освещава институцията и института. Това отведе мисълта ми от тринадесетвековната история на България да отлъча с прозрение и предназначение – преценени в дан безсмъртна – Тринадесетте безсмъртни поименни българи. Никой не е лишен от правото на безсмъртие и никой не е оскърбен в достойнството си, че не е при тях.

Васил Левски е дарен с обсега на голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник. Той свещенодейства само пред един олтар – народа; дава на людете само едно причастие – революцията; обрича и дава само една жертва – себе си!

Безспорно той е духовно лице. Тази тайна – монашеството, го обрича и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Учителят му Христос е казал, че Бог е в нас и ние сме в Бога!, затова той изрича: „Времето е в нас и ние сме във времето!“. Някои погрешно, в поведение да снемат част от неговия ореол, пишат, че хвърлил расото. Не! Левски не хвърля расото, а намята тогата на свободата и сменя малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с Мировия олтар на историчността на един народ! Вътрешната страна на монашеството е идеята да се узрее за жертва. Ето защо не като съблазън излиза от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст. Той е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!

Левски носи една от най-големите световни идеи – че религията на роба е свободата! И само той от всички световни революционери има прозвището Апостола, защото наистина е с провиденцията на апостол.

Васил Левски за своето дело взема път от Христа, кръв от народа и воля за живот от идеята за свобода!

И духом, и физически той прилага Учението на Христос, а жертвата си дава не като подражание, а като самосъзнание!

Съден е сам, но е достатъчен за всички, защото въплъщава всички! Той е, който казва: „Ако испечеля, печели цял народ; ако губя – губя само мене си!“. Не слага в трето лице – себе си. Мене си – като божествена даденост! И не е предаден, а сам извървява Голготската пътека до бесилката… Неговата предсмъртна венчавка и неразтрогаемият му брак е с единствената му невеста – България. В нейните скути той полага своите кости с клетва за вярност и в нейната душа влива непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на неговото дело му отрежда достоен край – такива жертви не се оплакват, те се митологизират!

Възхищението ни не е кумир – няма по-изчистена нравственост от неговата! Реалност е магичността на словото и приложната му воля сред неговите байновци. Те го считат за светец, защото във вътрешния им храм е олтарът на свободата, на който Левски е свят и пред тази святост те правят молитвена жертва.

Васил Левски – Иконата на българската свобода ни оставя вътрешната будност, че пред олтара на свободата най-святата и мистична жертва е човекът – да жертваме себе си вместо другите!

Из книгата на Ваклуш Толев „Духовните дарове на България“ том II

Жечко Попов. Апостолът на свободата, 1958

Жечко Попов. Апостолът на свободата, 1958