За мисловното прераждане

Змията е най-умната – но като символ. Защо? Защото е гъвкава (..) и защото всяка пролет сменя своята кожа, което е знак и символ на преражданията. Ама това тя го прави в годината един път, а ние можем да го правим всяка нощ, всеки час! Всеки час можем да бъдем гъвкави с мисълта си, да раждаме мъдрост и всеки миг можем да се прераждаме. Една будна мисъл, люшнала ви изведнъж за някакво откровение, е едно прераждане. Човекът, ако чака само преражданията си в отиванията и връщанията, много бавно ще се развива… Тя и без това много бавно върви еволюцията. Но предоставено му е мисловно прераждане, а то само за себе си изменя и преражда чертите ни.

Наблюдавайте, когато един месец работите съсредоточено в нещо или сте сложили в съзнанието си някаква неживяна, неказана мисъл. Наблюдавайте се и вижте промяната в погледа си, вижте промяната в отенъка си, вижте промяната в жеста си. Това е великото на личността, на човека, който акумулира висшата енергия посредством индивидуалността, от Космичната цялост. (..) Това е великата тайна на личността! А ние нямаме понякога куража да се погледнем в същина. Оставаме само във фотографията на едно физическо живеене, което ни е направило историческия портрет, и хилядилетия се повтаряме в тази снимка.

Из „Личност, Индивидуалност, Космичност“, сп. „Нур“, бр 2/2005

Фатализъм и съдба (интервю)

Милен Цветков: Ваклуш Толев, богослов – в студиото на „Здравей, България“. За фатализма. Петък, 13-ти.
Ваклуш Толев: Човечеството продължава да живее под заслоните на страх и несигурност заради това, че не може да определи силите, които го надделяват.

М.Ц.: Защо да бъде страхът лошо чувство?
В.Т.: Защото е спънка…

М.Ц.: Това е изконно чувство, според мен – чувство, което предпазва.
В.Т.: То е рефлекс – регулация. И страхът, когато е станал вече философия – така както известни учения са го внесли… Защото идеята за страха от Бога или от стихийните сили, или от съдба – така както напомняте: 13-ти и денят петък – то не лежи в чуждите религии и философии. То лежи предимно в християнската цивилизация, защото петък е денят на Разпятието, което го взеха като идея на страданието, а не на развитието.

М.Ц.: А 13-ти?
В.Т.: Някои се опитаха да прекъснат идеята на Възкресението, вложена в битието на Иисуса, Който е Христос. И затуй това Разпятие се счете страдание.

След това – това, което наричаха „съдба“ древните народи, в лицето примерно на една Елада или на някои от другите – те считаха, че съдбата има свои образци, както „трите парки“, или „трите орисници“, които определят битие. И с това предоставиха на един Софокъл дори да каже – какво? – че няма по-ужасно нещо от властта на съдбата. Греши се в идеята между власт и трон. Тронът е една динамика, с която изграждате социални реалности. Но стихийността на неовладяното, в което внасяте страх, е да подчините онзи, който трябва да има и морал, и убеждения – това е личността! А социалността трябва да има своя постановка и отговорност. Защото, в края на краищата, една социална реалност е съставена от личности, които имат убеждения и морал.

М.Ц.: Ще се съгласите ли се мен, че (чух го някъде – не е моя фраза, но, така, много ми се стори близка до това, което аз мисля) „заразени сме от мъка“ – нашето общество?
В.Т.: Не само нашето общество. Културите са гонели една тенденция – чрез болка да изведат същността на човека, наречен бог в развитие.

М.Ц.: Но тази болка, но тази болка води към регрес.
В.Т: Така е.

М.Ц.: Болката… ни връща назад.
В.Т.: Така е, защото я схващат само като страдание, но не я схващат като развитие. Вижте, няма болка, която може да убие Бога в човека. За доктрините е ясно, че Адам е изгонен от Рая. Следователно е създадена болка и страдание: Иди долу, да се обработваш. Обаче всички забравят, че Адам – изгонен от Рая, но Богът от човека не е изгонен! Следователно онова, което оставя светулка, или онова, което става идея за извеждане на човека – бог в развитие, т.е. да се освободи. Защото Голготският кръст не е идея на страданието. Голготският кръст е победа на Духа над материята!

И тук идва петъкът и числото 13. Тринадесет е самият Бог в триизмерност. Единицата е Бог в триизмерност – когато влиза в триизмерен свят да направи същество, което се нарича Адам, или човек. Тройката в своята триизмерност, когато я съберете (защото по нумерологията само числото 11 и 22 не се събират; други всички числа се събират, и от изведеното число вие правите своята, така, гадателност). Тринадесет – имате 3 и 1 – 4. Ако вие напишете четворката и махнете горния лъч, вие получавате кръст. Какво е кръстът? Битката между Дух и материя. Хората се страхуват от това, че трябва между двата бряга сложеното течение – да отиде в океана. Хората се страхуват да отидат към необятността, защото в повечето случаи за тях заниманието, или това, което наричаме развитие, е притегателният център. Така че мъката, с която те искат да се извинят, и това, с което един Софокъл ще каже, или един Сенека дори: който не иска да слуша съдбата, тя го влачи

Вижте цялото интервю на Милен Цветков с Ваклуш Толев, излъчено в Нова ТВ, в предаването „Здравей, България“, на 13 юли 2001 г.

Духовната вълна на Мъдростта

Сега, в този социален момент, в това духовно присъствие, може да бъде призован човекът за ново пътуване само чрез светлината на знанието, т.е. за ново пътуване чрез светлината на Мъдростта. Мъдростта е, която може да попълни битието на човека; Мъдростта е, която може да му даде светлината на знанието; Мъдростта е, която може да го отнесе в лоното на Царството Небесно. Но коя мъдрост? Човешката мъдрост, мъдростта на философа, мъдростта на поета, мъдростта на науката? Всички те носят само частици от Мъдростта, която е Всемирна даденост на Божествената Светлина.

Тази дързост и сега е необходима – човекът да свали своята вехта дреха, преди да има новата в цялост. И да изпита онова неудобство като присмеха – било на улицата, било в дома, за да понесе товара на преминаването в новото. Всяка нова дреха е неудобна за едно старо съзнание, всяко ново мислене е нарушение, ферментация, на едно старо битие.

Ние често говорим за нея, разчертаваме някои нейни формули и символи, но това са белези (както всеки предупредителен знак), които можем да отминем, ако имаме вътрешната будност за своя Път. Нямаме умора, ако сме запалили светилото си и ако имаме достатъчно гориво няма да загубим присъствие на будност. Всеки в себе си има достатъчно енергии, за да поеме светилото си и да не му позволи да гасне. Всички го притежаваме, кой по-малко, кой повече – всеки го носи! Не е достатъчно само да се иска. Ние ще трябва да се научим да даваме. Да даваме ръка за помощ, да даваме светило за запалване на другото, да даваме изобилие на жертва, за да нямаме скръбта на притеснението, че не сме сътрудничели в развитието на света.

Еволюцията има едно основно правило – това е йерархията на възможностите. И когато във вашия брат или във вашата сестра видите нарушение, когато видите несъгласие със собствената си изповед – не съдете, а помогнете! Защото тази йерархия е кована във векове и ако мислите, че вашето негодувание може да измени с един замах само това нещо, тогава сте се откъснали от реалността на развитието. Щедростта на Небето е толкоз по-голяма, колкото ние в приложност можем да бъдем изобилни.

Тогава да сложим дрехата на Мъдростта. Дори в самата практика, в самото приложение на защита на човека от нашествието на чуждото, на личните закрили. Това е да извикаме чрез мисълта си една мантия, с която можем да се съхраним; една мисловна мантия, с която би трябвало винаги да се намятаме, когато вървим по улицата на всекидневието, за да защитим крехкостта на своята душевна будност, на своята раждаща се Мъдрост, на своята малка вощеница, запалена от Духа на призива. Защото без тази вощеница на Мъдростта, милята, която ходим, може така да ни измори, че да не изходим Пътя! Когато сме призовани от повика на Духа да извървим Пътя – да нямаме смут, а да хвърлим одеждата на вехтото минало, да знаем, че сме ходили вече едната миля и тя е в душите ни.

Из „Втората миля (Мировата вълна на Мъдростта)“, сп. „Нур“, бр. 2/1993

ОЩЕ ПО ТЕМАТА:

Духовната вълна на Мъдростта в битието, сп. „Нур“, бр. 2/1995

Прозрението в Духовната вълна на Мъдростта, сп. „Нур“, бр. 3/1995

Мъдростта – живот, сп. „Нур“, бр. 4/1995

Аурата на Мъдростта, сп. „Нур“, бр. 1/2006

Обич, любов, мъдрост

Висшата обич е без желания, висшата любов – без обсебване

Обичта има социален характер, но не и духовен. Тя не е духовна вълна, Любовта – да! Любовта променя същината на отношенията не във взаимността на социалните единици, а в идейността – във всеки трябва да видим себе си. Обичта има порива на желанието и затова може да се каже – „обич без желание“, което вече е по-възвишена степен; а любовта има характер на обсебване във висшите светове и затова има надслов „любов без обсебване“ – в отсрещния да видим себе си като Божие сътворение и божество.

Още по-голяма е разликата между обич и мъдрост, защото мъдростта не е добродетел, а прозрение. Обичта не може да носи в утробата си друго, освен добро, но мъдростта носи и просветление. Затова тя по същина идва не както обичта от полето на желанието, а от полето на причинността, което дава като усет само интуицията. Обичта като добродетел може да роди известни пробуди, но не прозрение или вътрешно откровение. И затова Христос казва: Обичайте врага си – а това е поведение!

Из „Седемте Лъча на еволюцията“ – Увод, пубикуван в сп. „Нур“, бр. 5/95

Лавандулово поле

Фотография: Борислав Златков

Наука и Мъдрост

Науката работи с миналото – за да изведе бъдеще;
Мъдростта работи за бъдещето – за да остави минало!

Колко сложни са проблемите в науката, колко разнородна е, колко богата е тя, колко много наименования има… А и колко, разбира се, богатство носи умът, който в градацията на своята изява е имал прояви и който в окултното знание е наречен „нисш ментал“ и „висш ментал“. И не зная дали има по-труден проблем от този да се направи съпоставка между Наука и Мъдрост. Това е една много особена идея, която световната култура ни е оставила, но не е намерила решение на тази голяма задача.

Богатството на двете тенденции – Мъдрост и Наука, е знанието като интуиция и знанието като последица на отражението на очите, което светът е налагал, за да може то да ви даде сигурност. А двете очи създават съображение – идея за ориентиране и самосъхранение. Човекът, първом, изпитва волята на запретата. Казва му се: Ако ядеш от Дървото на познанието, ще умреш! Тогава Адам като ум започва да работи за самосъхранението си, започва да води битка за свобода от умиране. Той е трябвало да сложи своя приложен ум в пътя на самосъхранението и сигурността.

Науката е един приложен ум!

Наука, която не разкрива вътрешните закони, е без Мъдрост. Тя още живее само с мисловните формули. Това, което е определила, трябва да си отива. Ако сега отидете в Египет да се посвещавате, няма да намерите нищо. Да отидете и в пещерите на Индия, да стоите по хиляда години кръстом (и да станете мумия…), също не е!

Науката е една добра услуга, но в никакъв случай не е вечната потреба на човека.

Големият лабиринт на Дедал не е ли също наука? Дедал е, който измисли и направи дворец-лабиринт. Нещо повече даже – там се крие и една първична мисъл – от него никой да не може да излезе. Ето този лабиринт на ума е страшният – защото Дедал направи чрез науката лабиринт. Но какво е откровението на Дедал? След като не можеше да излезе от собствения си дворец, той роди идея за крила! Това беше проблясъкът, както казвам – падналата звезда от Мъдростта в мисълта: крила! Разбира се, пришити крила. После синът му, когато не искаше да се подчини, летя срещу Слънцето, падна и умря. А бащата летеше, така ако мога да кажа – по сенките. Тогава?

Умът има съображение, Духът – прозрение!

И битката между Наука и Мъдрост ще бъде до момента, когато Мъдростта ще изгради от човека бог в развитие. Следователно каква е голямата идея на бъдещето? Да си махнем пришитите крила и да родим свои!

Из „Наука и Мъдрост“, сп. „Нур“, бр. 3/2005