Себе-подчертаване или себеразговорка с Бога

Човекът в своя път трябва да познае една тайна – тайната на Великите посветени. Тя за всички времена е била една. Когато има очи, които знаят да видят, и уши, които знаят да чуят, тя е при тях, защото Йерархията признава степента, достойнството я защитава. Онова, което я осветлява, е Мъдростта. Мъдростта… И както друг път съм казвал – за мъдреца законът е верига, за обикновения човек законът е йерархия. Защото този, който не се е научил да ходи по моста, му слагат перила; онзи, който знае, може и без мост да мине на отвъдния бряг. Това е Мъдростта – светлина, която ни сочи победа и то несъмнена, щом не спрем да се качваме към върха на йерархическата стълба.

И така, Мъдростта ще бъде новият зид, върху който ще се гради един храм на нова йерархия и на ново единство. Там няма да има само прощение, а ще има просветление. А това е да не бъдем слепи.

И един много интересен епизод има в древноиндийските епоси – една приказка за четирима слепи, които опипват един слон. Единият от тях, който се допира до крак, казва: „Това е стълб“; другият, който се допира до хобота – „Това е боздуган“; третият опипва корема и мисли, че това е делва; четвъртият опипва ушите и казва, че това е ветрило. Четири йерархии за едно единство, наречено слон. Всеки поотделно в своята слепота има право на своя йерархия. Всеки до каквото се е докоснал, си прави свое знание. Така слонът в очите на четири души е или стълб, или боздуган, или делва, или ветрило. За мъдреца законът е верига, за обикновения човек законът е йерархияЕто от това трябва да ни освободи бъдещата духовна вълна на Мъдростта – именно от стълба, от боздугана, от делвата… Това трябва да свършим, защото Мъдростта като същност е просветление! Слонът си е слон – той си има и крака, и хобот, и уши, и корем. Тази йерархия трябва да завърши със слон, т.е. с единство, а не само със стълб, не само с хобот. Ние ще трябва да се освобождаваме в непреривността на единството от слепотата на това, какво сме опипали в живота. И тук е достойнството ни – да знаем, че това, което сме могли да осъзнаем, не е всичкото, което трябва да знаем, което Бог ще ни даде. Това е свобода от ограничение и следователно нарушение на йерархията.

И тогава няма защо да има скръб в душата на този, който ще слуша йерархията на своя учител, и няма защо съблазън да има в душата на ученика. И с такава грижа Христос помоли Своите ученици да не се наричат учители, защото тежко е бремето на кръста, който Го чакаше. Тази вечна съблазън на себеподчертаването трябва да спре, за да мине в това, което наричам себеразговорка с Божеството! Всеки поотделно се себеподчертава – аз съм стълб, аз съм делва… Не! Крайно време е тази йерархия на себеподчертаването да завърши със себеразговорка с Бога. И в това отношение духовната вълна има едно преимущество – че мие души, сърца, плът, всичко. И човечеството не може да постигне утре това, което дава тя, но знае, че има нещо, към което трябва да се стреми.

Това, което светът научи от Христос, беше, че трябва да се обича врага. Не го обича – ще го обича! Знае, речено е. И другото – Аз и Отец едно сме – това, което не можем и скоро няма да надмогнем. И тогава идва великият закон – смирение и признание, което е равно на знака на йерархията! Себеразговорката с Бога ни прави смирени и признателни. А бях казал, че само смирението не е обидило съдбата. Себеподчертаващият се може да осъществи частица от великия Луцифер, но Аз и Отца… – едва ли!

Из „Йерархия и Единство“, сп. „Нур“, бр. 1/1994

Цар Борис – Обединителя ни завеща най-великото смирение

Беше ми нужен Ден и аз се спрях на 28 август – деня на кончината на цар Борис III, който слагам именно като Ден на безсмъртните българи. Наричам цар Борис Обединителя! Мъжеството на този народ, в тези 13 века да чертае граници, и то с жертви, не може да бъде оспорено, но чертаенето на границите беше въображението за една Велика България, която имахме. Тя така бе ограбена, че ние не само като мечта на реалностите трябваше да я браним, но не можехме да го правим със силата на оръжието. И тук вече трябваше да се роди изключителният дипломат, изключителният жертвеник, изключителният благотворец и милостив човек – една от най-мистичните личности в историята на България!

Царят Обединител не прати нито един воин срещу нашите съседи, които с безжалие взеха от нас това, което нямаха. Не прати нито един воин и в Съветска Русия. Соболевата акция беше акт да подтикне България да влезе в Тристранния пакт, в който и те щели да влязат. Соболев това искаше от България, както и двустранен договор за взаимопомощ. Но царят отговаря, че ние сме неутрални и нямаме нужда от договори – да се браним от кого? А Съветите бяха в договорни отношения с Германия и си разделиха Полша…

На царя не му оставаше нищо друго, освен да играе голямата игра на дипломат, който можеше да пожертва – и така го направи – собствения си живот. Цар Борис III не върза черна кърпа, както казва, върху скръбната глава на българския народ, но на собствения си дом я върза! Това беше великото, което направи. От там нататък той постигна едно Обединение. От там нататък не толкова христолюбивостта му, но родената му божественост за благодеяния, за милосърдия спаси хилядите евреи.

И странното е друго – ние сами се поругаваме и него поругаха. Приемаме паметници и ордени в Израел в негово име; приемаме награди и в Америка на името на царя, а ние не можем и досега не сме дали дан на Борис III. Оставям настрана покварата, с която трябва да се срамуваме за това, че не можем да намерим гроба му, както и гробовете на предишните ни царе и ханове… Хайде, вековете ги взеха другите, но близките десетилетия откраднаха от ръцете, от реалността ни откраднаха и неговото тяло. Това е оскърбление. Затова слагам него като пръв в този Именник на безсмъртните българи.

Цар Борис – Обединителя ни завещава най-великото смирение, което дори и светците ни не са имали – дава всичко за България, душата си дори!

Из „Интервю от Златния фонд на БНР“, 2-ра част, публикувано в сп. „Нур“, бр. 3/2016
и „Духовните дарове на България“, II том

Смирение и примирение

За мен смирението и примирението са два съвсем различни и далечни един от друг полюса. Примирението е поведение на приемане на статуса, то не е еволюционен момент. Примирението няма еволюционност, затова то е беда. Да не говоря за социалния страх, който изживява едно съзнание и го приема.

Същото е, когато този акт на примирение е към онова, което ни е сполетяло. Тогава идваме до момента – каквото съдбата е решила… Съдбата е част от изживяна еволюция, затова имаме минало. С примирението ние потвърждаваме минало. А с идеята за смирението, което приема смърт – защото много хубав е изразът на Христос: Смирих се до смърт – ние надживяваме миналото с една нова идея: Възкресението!

Смирението е енергия на Духа, докато примирението е напоено със социална енергия. Затова казвам, че унижението не е смирение. Смирението винаги ще бъде една доброволна жертва, в която няма никаква вибрация от страх, за да може да се направи Възкресението! То дава липса на болка при изнасянето на кръста до Голгота, липса на ненужен плач над причиненото страдание.

И само Иисус Христос можеше да извърви Голготския път и да понесе Разпятието със сложената тенденция за Възкресение; да го изходи със смирение като благодат дадена, осъществена и оставена за подражание. Той няма ограничения.

Смирението не може да бъде ограничено с добродетел! Може да работите хилядолетия с добродетелите, за да се изградите за смирение, но когато имате смирение, добродетелите ги няма! И неслучайно съм казал –

само смирението не е обидило Господа и съдбата…

 

Из „Смирение и примирение“, списание „Нур“, бр 2 от 2007 г.