Смъртта като благодат

Между съществуване и живот има много голяма разлика. Съществуването оставя един особен знак – съдбата. Тя дава поведението умиране, но не дава смърт. Умирането е култура на вегетацията, то няма трайност, докато смъртта носи антитезата безсмъртие. Умирането е еволюция и карма, а смъртта е одухотворяване и безсмъртие! Малко хора са могли да направят смърт – сега хората по-скоро умират. Смъртта е творческата ръка за неизбежността безсмъртие! Физиологията у нас, обаче, трябва да умира, за да минава през еволюционните стадии.

Смъртта е най-голямата благодат, която човечеството притежава, защото само човекът е получил Дихание – само той има Кундалини и само той може да има смърт. Никое друго същество няма смърт – имат умиране. Така идеята за сътворението ни е съпридружена с преобраз – Животът има преобраз, наречен смърт! Тя е поведение на индивидуализираната духовност. Ние трябва да разберем, че нашата реалност е преходна – умираме като човеци, но никога не можем да умрем като Богове!

Статика в живота няма! Идеята за раждането свидетелства за живот и не може умирането да изчерпи живота, щом смъртта създава безсмъртие. Така че идеята да умрете е потребност на съществуването ви, а идеята да направите смърт е да увенчаете безсмъртието си! Умирането обслужва еволюцията, безсмъртието обслужва Свободата!

Из „Беззаветен Завет“

За самоубийството

Няма по-голям приятел от смъртта, но приятелство с нея няма!

Идваме и до една друга тайна, която във всички култури стои – внасяла много тревога, сменяла позиции – идеята за самоубийството. Институтът, особено нашата Църква, го забранява. Безспорно и доктрините на Изтока не го приемат – в смисъла на това, че едно такова предизвикателство става пречка на бъдната еволюция (в тяхната теза за прераждането), ако е направено от страх. Защото, когато насила освободите тялото си, вместо тялото да освободи душата, вибрациите, неизживяностите, неудовлетвореният астрал остават като осакатени. Оттук е бедствеността на едно дълго присъствие в астралните полета, когато някой при самоубийство или катастрофа отиде в отвъдността. С години той не може да се освободи и все гледа към земята – нещо, което не му помага… Докато добре изживяната телесност освобождава, дава крила на душата!

Самоубийството е тежка беда за онази душа, която, пратена в процеса на развитието, иска (поради незнание), като наруши законите на карма и отговорност, да си спести онова, което нарича страдание.

Страданието е велика пулсация за съвършенство!

Има обаче самоубийства и по друг начин мотивирани. Християнството се опита да спре идеята за самоубийството, но концепцията за ограничеността легна в неговото Учение – във волята на Отца. Институцията ви заплашва: „Вие нямате право да посегнете на вашия Сътворител!“ Да, така е, но имате и чест…

Идеята за смъртта винаги прави това – човекът я ползва, тронът и олтарът ползват страха, за да направят респект за подчинение. А страхът е съвсем неоснователен по същина. Той е вибрация на най-приближеното тяло до физическото – астралното, че можело да се загуби!?

Днес човечеството е изправено да ни потвърди, че без нова доктрина то се самоубива. Защото без нова идея то не може да направи съживеене на смъртта с безсмъртието.

А къде се крие тайната на безсмъртието, кога човекът ще спре да умира? Една от най-големите идеи, които дадох, е свобода на Бога в човека. Човечеството в Третото хилядолетие трябва да приеме тази тайна на Учението на Мъдростта:

Безсмъртието е свобода на Бога в човека!

Из „Безсмъртието, или смъртта като сила, съзнание и метафизика“, сп. „Нур“, бр. 3/2004