Пред олтара на свободата няма малки и големи народи, няма мъже и жени, няма деца и старци – има само обречени и самообричащи се. Много са жертвените клади на хорището на историята ни, но има една свята жертва, пред която мъже и жени, деца и старци, свои и чужди са подгъвали колене. Тази жертва е Васил Левски!

Левски напусна божията обител и започна своето свещенодействие в храма на поробените. С хоругвата на свободата прекосява родни и чужди земи. Носи едно сърце и десетки образи и имена. Всяка стряха е негов дом, всеки дом е негова крепост.

За какво се бореше Левски? За самосъзнателност и човечност; за правда и свобода – и политическа, и духовна; за свобода човешка – за всеки – не за класи, не за партии. Голямата идея, че свободата е най-голямото благо, което може да бъде облечено в дрехата на социалната необходимост.

Това са всеобщи политически идеали, знайни, някои от тях манифестирани, но никой такава толерантност в своята борба не беше раждал – няма българи, няма турци, няма гърци, няма евреи, а има нужда от свобода. Като се освободим, ще отида и на други народи да помагам!

И в цялата ни история само Левски е кръстен Апостол – Апостол на българската свобода! Беше нужна мисия и мисионер. И той ги осъществи! Двеста огнища, двеста клади из цялата ни страна – Тракия Беломорска, Македония, цяла Добруджа… Нямаше кого да спасява, щом беше решил да се жертва. И затова на процеса рече: Аз съм виновен и никой друг!

Затова казвам, че Левски беше взел и духовната същност на тази нация, която винаги се е изразявала в големи исторически мъже. От нейния творител – Аспарух, до нейния кръстител – Борис, всеки я носеше. Васил Левски носеше всичко, което е правила България!

Какво ни остави Левски, какъв блян ни завеща?

В името на народа жертвата е неизмерима!

Вътрешната радост, която Апостолът ни остави, е да бъдем будни пред олтара на Свободата.
Поклон, сине на България!

Из “И твой един син, българийо…”, сп. Нур, бр. 6/1994 г. (със съкращения)