Едно от големите движения през средновековието, които смущават както България, така и Европа, това е богомилството. Негов основател и пръв идеен разпространител е българският поп Богомил (X век). Богомилството има един период през X – XI век, след това известно заглъхване и отново през ХIII – ХIV век излиза на преден план като страж срещу нашествието на турците.

Богомилството се разгръща в размерност, която минава границите на България. В същността на това учение лежи дуализмът. Дуалистичният светоглед на богомилството се изразява в приемането на две основни начала: добро – Бог, и зло – дявол. От доброто, т.е. от Бога, изхождат небесният мир и човешката душа, а от злото, или дявола – целият видим свят включително и човешкото тяло. Това е една форма на класическия дуализъм на Зороастър, характерен с двете си божества: Ахура Мазда (Мъдрият Господар) и Ариман (Злият Дух). Интересно е обаче, че още в зороастризма откриваме наченката на едно монотеистично начало – на Ариман времето на битието е ограничено и според „Зенд Авеста“ (Свещената книга на персите) той ще бъде победен в третата фаза (всяка фаза е период от 3000 години) на голямата борба между доброто и злото.

Да се признае сатанинското (Бог Ариман) като едно от първичните начала, може за известно време да владее съзнанието на човека (защото зрението му, че в света има зло, е в състояние да го задържи на плоскостта на едно такова теоретично убеждение), но тъй като идеята за безсмъртието е невъзможно да бъде отречена, преходността на злото е очевидна. Ето защо една такава доктрина на двубожието няма дълъг живот.

Като философска концепция, като метафизична теза богомилството е било вече един анахронизъм при наличието на монотеистичната християнска теза, макар и триипостасно характеризирана. В своята социална политика, в социалното си поведение и етични норми богомилството е антидържавно и антицърковно – отрича и държавата, и църквата като дело на дявола. То не признава атрибутите на богослужението, не почита кръста и иконите, отхвърля църковните обреди и празници. Това са тези твърде опростени за времето си тогава и за наличните знания и доктрини. Една държава е вложена същност на социалното битие. Тя може да бъде извратена в приложността си, но не бива да се отрича социалната формация в нейната вложена същност. За съжаление в наше време при разглеждането на богомилското учение (и то от известни интелектуалци) се поставя ударение само върху социалната му политика – борба срещу богатите боляри, срещу неправдата, лицемерието и корупцията в църквата, без да се прецени неговият ретрограден характер по отношение метафизиката. Да се предостави идеята за два антипода в човека, природата и в Сътворението дори е връщане назад. (Даже съвременната материалистическа философия приема диалектиката, но не и двойствеността.) Не трябва да се противопоставя Духът като субстанция на материята и да се създава от материята божество на антитез, а да ѝ се предоставя възможност за еволюционно развитие.

Няма зло, има нееволюирало добро

Из “Исихазъм”, списание “Нур”, бр. 5/95