Богомилството е един изключителен момент от историята на България и следователно частица от нашето битие, живяно от предшествениците ни, но и от нашето съзнание, улавящо историческите вибрации (а за ония, които вярват в прераждането – вложено и в собственото ни душевно присъствие). То оставя у нас една много дълбока бразда и различните тълкувания, можем да кажем, че осветляват само страници от неговото битие.

Корените на това, което се ражда в нашата земя чрез един духовник, наречен поп Богомил, могат да се търсят почти един век по-рано, в ония сирийци и арменци, които поради своето различие в изповеданието са прогонвани от Византийската империя и са разселвани тук в Пловдивско и в Тракия. В Писмото с отговорите от папа Николай на 115-те въпроса на Борис Покръстителя пише, че в България са поселени твърде много гърци, арменци и други, с което още тогава се прави намекът, че идва едно разногледие в преценката за Православието. В онова време е двубоят (макар още да нямат анатема) между двете църкви – Римската и Константинополската. Имаме вече симптомите на разминавания в идеята за Светия Дух (filioque). Вероятно папа Николай I подчертава наличието на павликяни, които изповядват дуалистично учение, и присъствието на арменци монофизити. А и досега арменците са монофизити, те признават само едното естество – само Божественото естество на Иисус Христос. И именно затова Византийската империя, с оглед чистотата на своята църква, прави преселението на тези групи насам. Защото ядрото на империята, по отношение нейната религиозна чистота, е не Европа, а Азия, Персия, Египет, Палестина – това, което въобще е било люлка на християнството, а там достатъчно ереси е имало.

В ядката на дървото на богомилството лежи идеята за дуализма!

Докато християнството в официалното изповедание (Източно, Западно или Протестантизъм, който идва много по-късно) е монотеистично. Докато християнството в официалното изповедание (Източно, Западно или Протестантизъм, който идва много по-късно) е монотеистично. Разбира се, утробата на това монотеистично раждане ще трябва да я търсим в юдаизма, който е прокламация на официално монотеистично схващане в живота на политеистичните митологични религии. Но въпреки това християнството е в един културен конфликт с юдаизма, който е строго монотеистичен, докато то е монотеистично в Троицата Единосъщна. Няма друго Единосъщие в световната богословска култура и вероизповедност! Има три божества различни – и в Индия, и в Египет, но не и единосъщни. Християнството прави световен преврат с тази идея. Светият Дух лежи в пророческия отдел, в пророческото изявяване на юдаизма, но Той в християнството е в Единосъщие с Отца и Сина.

Отделен е въпросът къде се крие ненадмогването на дуалистичното начало при отклоненията. Една първична сигнална система, това е зрението ни, за което съм казал, че когато природата дава дар на човека – очите, тя го освобождава от колективната душевност. Тогава човекът започва да признава личния си свят и да приема, че предметността е родена от божество, наречено след това „тъмната сила“ или „Князът на света“, а другото е родено от Светлината, от Отца. Като концепция, като метафизика, това е едно страшно опростителство и много учудващо е как са могли да се оставят големи умове на такава първична сигнална система, подвластни на дуалистичното начало? И има хилядилетия живот в една опростителна теза: понеже светът, който е вън от човека, му носи страдание, той е в конфликт с вятъра, със студа, с жегата; той е в конфликт с противника или приятеля… И това, външното, ще го нарече дело на сатана, а пък другото ще е божествено.

Много странна, наистина първична сигнална система за контакт със света при наличие на толкова много мистично вживяване и толкова много образни доктрини за единство. Защото в Египет ще намерим, че в края на краищата Изида събира тялото на съпруга си Озирис и го възкресява. А в класическата форма на дуализма – това, което създава, разбира се, Ахура Мазда чрез своя пратен син Заратустра (защото Ахура Мазда е духовният баща) – има една много ясна теза, че двете божества, на доброто и злото, не са равностойни по безкрайност. Но те, богът на доброто – Ормузд, и богът на злото – Ариман, се състезават в правото на живот и владеене на душевността и плътта. Така че предшественик на богомилската тенденция за дуалистичност ще търсим в Персия, където лежат дълбоките пластове на зороастристкото учение.

Дуалистичното начало разделя света между „Княза на светлината“, т.е. Христовото начало, и както казах, „Княза на света“. Оттук манихейството, а вече, разбира се, и нашето богомилство, приемат, че Князът на света е Сатаната. Но има една много тънка разлика – че той може да властва над света, но никъде в християнството не е казано, че този свят е и дело на Сатаната. И в единобожеската религия на юдеите, и в християнството, и в мохамеданството тезата е, че светът е сътворение на Бога. Човекът обаче бил сгрешил и в този същия свят ще направи своя подем за свобода…

Трагичната пътека на религиите (особено дуалистичните) е, че когато нещо не е в хармония с прогреса или с устойчивостта, го приписват само на някаква отрицателна сила. Само душата ни била дело на Бога, всичко друго било дело на дявола…

Богомилството, в своето дуалистично схващане, поднася вътрешна раздяла на човека – възправя тялото срещу душата му.

Не обаче като започне да се малтретира плътта, а търси упреци, че някои земни податки правят греховен човека и така той ще отиде в геената огнена.

Да се отрече плътта!? Ами как ще се осъзнае човекът? Като сянка?! Да, но сенките в митологията са долу в Адеса, а Адам получава първото си предназначение да прави лично битие на планетата. Нашето тяло било създадено от сатаната… Къде отиват тогава грижовните ръце на Сътворителя, Който от материята създава плътта?

Потомство сме на Адама, а когато Бог го е сътворявал, нямало е сатана при Него, за да кажем, че и той е взел участие. Следователно човекът може да е несъвършен, но не е дело на сатана! Несъвършенството му е поведение на търсене на Бог в себе си! Затова Христос казва тайната: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец!“ А богомилите напълно отричат материята, защото била сатанинско дело. Не! Материята е последната вибрация на Божествената и духовност, и енергия. (Дори Айнщайн рече, че материята е енергия.) Тя е продължение, тя е последната вибрация на Духа. И затова казвам, че:

Mатерията не може да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана!

Из „Богомилство“, списание “Нур”, бр. 3/2009