Историята е съхранена памет за миналото; историзмът е прозрение, което прави бъдеще с бъднина.
България е доказателство, че не големината на територията или бройността на народа са съществени, а будността на националния дух и предназначеността му в тайната на човечеството. Ето защо никъде другаде по света няма да открием Ден на народните будители. Тук Дух и воля чертаха път и битие, в който народът ни квалифицира поведението на своите белязани личности като будители.
Докато Европа градеше цивилизация (цивилизацията е предметност), то България в една достойна историчност раждаше култура (културата е духовност), която хранеше и Европа. Ето само един, макар и малко известен факт: когато в “цивилизована” средновековна Франция, а и в цяла Европа, поезия се е пишела само на мъртвия латински, един Пиер дьо Ронсар, личност с български произход и култура, пръв написва стихове на говоримия френски език – защото в родината му невероятно дълбоката по идеи поезия и литература се е пишела на родния език. А този наш принос към Европа е една дарена свобода – тайната на Будителството!
Кое е достойнството на българския народ? Достойнството на българите е, че не търсят култура вън от себе си! Нашето Възраждане не е събудено от прокламациите на Френската революция – историята на Паисий е написана много по-рано. Никой не може да внуши идея за национален дух и историческа осъществимост, освен това, което носим в пазвата си – от собствената си съкровищница да извеждаме мъдростите на Националния дух. Ренесанс правят европейците – с връщане на забравената култура на древногръцките мислители и философи, защото им липсва самородна култура и знание. Българското Възраждане не връща минало, а отстоява величие, което сме имали. Ние нямаме необходимостта от Платон и Аристотел, защото имаме личности-творци от ранга на Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър – непознати титани на световната култура (Ето основанието на Паисий да каже: “Има ли сме!”).
Будност и будителство има там, където се раждат нови идеи. Разбира се, че българското будителство не започва с Паисий, а е много по-древен феномен. Можем да го открием в дързостта на Аспарух, нарушил завета на баща си, защото прозрението му е нашепвало къде България ще пребъде и провидението го е водило към тези свещени земи. Но “Имали сте!” на Паисий е тайната на българското Будителство и неговата емблема в съзнанието ни. Не онова преекспонирано засега “О, неразумний, поради что се срамиш …” (недоволството е отрицание, което няма нищо общо с будността на Духа), а точно позитивът “Имали сте!” – като предпоставка за това, че пак ще имаме. … А ние наистина правим нещо, което светът няма. Светът може да има своите каменни, бронзови и сребърни ери. Ние имаме Златен век на българската книжнина! Защото сме имали не само култура, носена от личности, но и личности като княз Борис – Покръстителят и цар Симеон – Просветителят, раждали стратегия за култура и стратегия на културата. Имаме Левски – неизмерим в копнежа си за свобода и в себежертвата пред олтара на националния Дух. Жертвата на такива будители не само осветява историческите събития, тя ражда бъднина! Защото будителството е сублимираният национален Дух за историческо осъществяване на култура и живот – не за популярното днес “оцеляване”.
Трябва ли да помним своите будители? Помненето не е достатъчно – трябва да осмислим тяхната жертва и от нея да изведем енергии за достойно бъдеще! Нужни ли са нови будители? Всякога! За да се осъществи в цялост един народ, са нужни жертвени личности, а не назидатели, не “бащи на народите”, не партийни водачи.
Идеята за Обединена Европа също иска будители. Будността е бъдеще за човека, а будителството – тайна на Духа в приложност.