Навършват се 180 години от рождението на Васил Левски – Иконата на българската свобода, както го нарича Ваклуш Толев. Икона, но на иконостаса на националната ни история, не на отделна вероизповед. Нарежда го сред Тринадесетте поименни безсмъртни българи, наред с цар Борис III – Обединител, хан Аспарух – Основател, княз Борис – Покръстител, цар Симеон – Просветител, св. Климент Охридски – Азбучник, Св. Йоан Рилски – Покровител, св. патриарх Евтимий – Мистик и Воин, Отец Паисий – Будител, Баба Тонка – Майка на безстрашието, княз Александър Батенберг – Съединител, Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи. Всички те, според Ваклуш Толев, са “живото духовно вълмо на българската бъдна историчност”. За тях той определя Ден – 28 август, денят на кончината на цар Борис III, и призовава за изграждането на Дом-Светилище в тяхна чест. Домът-Светилище ще бъде българският социален учебник на приложна отговорност и социална доблест, казва Ваклуш Толев в своята книга „Духовните дарове на България“.
Щастлива е историята на онзи народ, който може да изведе на националния си олтар личности на признание и дела за показ. Защото личността е свещена и тя освещава институцията и института. Това отведе мисълта ми от тринадесетвековната история на България да отлъча с прозрение и предназначение – преценени в дан безсмъртна – Тринадесетте безсмъртни поименни българи. Никой не е лишен от правото на безсмъртие и никой не е оскърбен в достойнството си, че не е при тях.
Васил Левски е дарен с обсега на голямото мислене на държавник, на молитвеник, на бунтовник. Той свещенодейства само пред един олтар – народа; дава на людете само едно причастие – революцията; обрича и дава само една жертва – себе си!
Безспорно той е духовно лице. Тази тайна – монашеството, го обрича и на вътрешно вглъбяване, вътрешно служение. Учителят му Христос е казал, че Бог е в нас и ние сме в Бога!, затова той изрича: „Времето е в нас и ние сме във времето!“. Някои погрешно, в поведение да снемат част от неговия ореол, пишат, че хвърлил расото. Не! Левски не хвърля расото, а намята тогата на свободата и сменя малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с Мировия олтар на историчността на един народ! Вътрешната страна на монашеството е идеята да се узрее за жертва. Ето защо не като съблазън излиза от манастира, а в името на едно служение, в името на националната свяст. Той е дякон в храма на свободата и революционер в душите на хората!
Левски носи една от най-големите световни идеи – че религията на роба е свободата! И само той от всички световни революционери има прозвището Апостола, защото наистина е с провиденцията на апостол.
Васил Левски за своето дело взема път от Христа, кръв от народа и воля за живот от идеята за свобода!
И духом, и физически той прилага Учението на Христос, а жертвата си дава не като подражание, а като самосъзнание!
Съден е сам, но е достатъчен за всички, защото въплъщава всички! Той е, който казва: „Ако испечеля, печели цял народ; ако губя – губя само мене си!“. Не слага в трето лице – себе си. Мене си – като божествена даденост! И не е предаден, а сам извървява Голготската пътека до бесилката… Неговата предсмъртна венчавка и неразтрогаемият му брак е с единствената му невеста – България. В нейните скути той полага своите кости с клетва за вярност и в нейната душа влива непокорения си дух. Не неизбежният край му дава величие, а величието на неговото дело му отрежда достоен край – такива жертви не се оплакват, те се митологизират!
Възхищението ни не е кумир – няма по-изчистена нравственост от неговата! Реалност е магичността на словото и приложната му воля сред неговите байновци. Те го считат за светец, защото във вътрешния им храм е олтарът на свободата, на който Левски е свят и пред тази святост те правят молитвена жертва.
Васил Левски – Иконата на българската свобода ни оставя вътрешната будност, че пред олтара на свободата най-святата и мистична жертва е човекът – да жертваме себе си вместо другите!
Из книгата на Ваклуш Толев „Духовните дарове на България“ том II
Жечко Попов. Апостолът на свободата, 1958
