В Хартата за правата на човека да бъде включен казус за душата: тя да не бъде анатемосвана от която и да е религия и да се снеме от гражданския и наказателния кодекс понятието „враг“! Нека се замени с думата „неприятел“. Неприятелят може да бъде наша мисъл или желание, но не и коронованият като враг.
Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на официалните институции, които наричат своя противник „враг“. Противникът е страна, с която се оспорват гледища, но врагът е нещо съвършено друго.
Прозвището „враг“ е клеймо върху личната душевност!
В социалното поле и досега е врязан терминът „враг“. А Христос разкрива цяла една философия. Той изрича: Обичай врага си! Не казва „Обичай ближния си“, както винаги се е повтаряло, защото каква е ползата, че обичаш само брата си? Или каква е ползата, че обичаш Господа, Когото не виждаш, а мразиш брат си и го правиш свой враг?!
Враждуването е полярно и то изхабява човека. Човек може да враждува, но в себе си – докато победи! Този двубой с неизбежен. Когато враждуваме в себе си, нравствеността е създадена от събудената съвест, от угризението, а не от идеята за Правдата, която търси възмездие. Христос не осъжда грешницата, но й казва повече да не греши. Идеи за правда и идеи за нравствена пътека! Така че враждуване в нас има – между човек и Бог; между правда, която търси възмездие, и нравственост, която събужда съвест като вътрешно признание, като наука, като причастие за святост!
И не се прозря идеята, че този „враг“ е ръката на еволюцията, която ти сочи да разбереш, че там, в него, стоиш ти, стои човекът, нееволюиралият бог, стои твоят събожник!
Идеята за врага (който е самият човек във враждуващата среда на материята: на собствената си мисъл, на собствените си желания, на всичко, което иска да го направи егоцентрик) е много потребна в стадния период и напълно излишна, когато индивидуалността, нанизала гердана на личностите, ще трябва да служи в Мировото царство на Мъдростта. Защото Мъдростта не е вече само царство на Небесата – тя е царство и тук, потребна е и тук!
Що за идея е да се противопостави човека като враг, да се внесе страх и в края на краищата да бъде отлъчен с проклятие? С тази идея ли се изгражда личността, която е не само част от обществото, същина на националния път и дух, но и същина на историческото служение във Всемирността?! Къде са причините за всичките тези отрицания? Липсват ли годините на зрялост? Не, липсва прозрението, че човек е повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли.
Не трябва да се нагнетява отрицание, а да се извади живецът на злосторството, за да остане благодатната трапеза на прощението. Щом човекът е бог в развитие, тогава естествената защита идва от това да браним този бог – наричан довчера враг, а всъщност нееволюирал ваш брат. Тук е големият и дълбок смисъл в афоризма няма зло, има не еволюирало добро!
Из „Правата на душата“, сп. „Нур“, сборник 2000
Фотография: Борислав Златков
