Да благодарим за всичката щедрост на Небето, че има деца! А то не може да няма – не може да няма деца! Наличието им никога не може да бъде ограничено. Защото деца е имало в изначалното още Сътворение. В книга Битие се започва със сътворение на човек, но иначе в други формули на Сътворението – като египетската – се започва със сътворение на дете. А детето крие в себе си това, което е човекът.
За деца се говори и в теогониите; идеята за деца я има и в Учението на Правдата, и в Учението на Любовта. Даже когато Христос иска да даде насъщен хляб в пътя на невинността и на предаността, Той казва: Оставете децата да дойдат при Мен. И когато ще търсим определенията, които са давали различните Духовни вълни за човека, ще видим най-различни белези, с които се определя тази голяма същност – дете.
Радостно е, че светът е отредил и празник – Ден на детето.
Денят на детето е Ден на оплодената воля на Бога в живота!
Празник на стареца няма, а има на детето. Защото институциите, които охраняват човека, не могат да отминат неговата началност, и то с много повече загриженост, отколкото когато дадат на някого пенсия. Детето е, което може с една дума само да бъде характеризирано – бъдеще, за отлика от отхождащия в царството Небесно (царство, което християнството даде).
Битката, в която човечеството се изживява, е детето. Затова международните институции и конвенции му отреждат и социална, и правна, и здравна защита. В България Международната конвенция за правата на детето на ООН от 1989 г. е ратифицирана едва в 1991 г. не защото по-малко сме се грижили за децата, а защото е имало различна политическа доктрина от другите.
Разбира се, идеите за защита на детето са по-скоро социология, отколкото прозрение за духовност – социология, облечена в дрехата на морално-нравствените изисквания. Защото по-голямата част от човечеството живее в обществените закони, не толкова в законите на Духа. И все пак, съпридружно със социалната Конвенция за сигурност, присъства и идеята за божественост, а тя не може да не даде на човека устойчивост за бъдеще.
Защитата на детето не трябва да е в идея за оцеляване. Тази идея е на бедния ум, който не може да отреди това, което ние сме отредили на детето – пътя на еволюиращия бог. Но за съжаление цялата култура на човечеството се грижи за дете, което само трябва да изходи пътя до момента да стане пенсионер. И ако трябва, да води някъде битки – човекът да бъде употребен в битки – като се почне още от стрелата и се свърши до модерните ракети сега. (Ето защо в една от легендите на древността съпругът, за да се роди меченосец, по време на сношението държи палеца на жената…)
Животът е непреривен и като Богоосезаемост човек винаги ще се ражда, но в различните доктрини се разглежда с различен глед. Доктрината, която не смее да приеме прераждането, го предоставя на теорията на наследствеността. Но не прекъсва наличието на дете. Най-трагичното е неразбирането на това – когато една доктрина не приема идеята за прераждането, да предостави на човека според своята социална потреба необходимостта да го обвини в греховност. Защото на човека още с раждането, когато му се влага тезата за първороден грях, го въвеждат в една отговорност, което е изумително престъпно! Извеждат в живот един престъпник – греховник, преди да е роден. Какво искаме тогава, когато в продължение на 3500 години се внушава, че той е грешник?!
Разбира се, религиите са поискали от човека да бъде изведен в добродетели. Достатъчна ли е обаче идеята за добродетелите като кодекс на детето? Защото вземаме откъснато раждането, слагаме едно име на детето и го натоварваме със своя обреден дом. Тук е разминаването, ако щете и голямата грешка на международните институции, които отработват международни харти за защита на децата. Те схващат детето само като едно раждане, на което искат да определят битието, а не детето да си направи битие – така те не съобразяват законите с него! Оттук е голямата трагедия на човечеството хилядолетия да се блъска в една и съща канара – уж да се грижим за детето, а да му създаваме ограничения.
Ако се изгражда детето само с ограничението на неговото раждане и не му се предостави да се изживее в предназначение, безспорно се греши. И може би затова не се постигна йерархия в добродетелите, а се запази традиционната признателност на това, което се нарича Акадски таблици на съдбата, заповеди Божии… − т.е. ограниченията, с които дадена култура се налага като живот. И всеки, който се опита да направи дързост за промяна, безспорно ще бъде обявен за богохулник – така както се случи с Иисус Христос.
Как искаме тогава от човека морална устойчивост, когато трябва да бъде подчинен и послушник?! Разбирате ли трагедията на битките?!
Ако не мислим за детето като бъдещ бог, допускаме потенциален престъпник!
Така че социалните доктрини са оставили тезата, че човекът в себе си носи двете начала: когато има известно религиозно убеждение, да бъде добродетелен, но и в същото време да е обявен за престъпник.
Правят се усилия да се създадат предпоставки да няма престъпност. Но тя не идва от това, дали има условия. Това е доктрина на материалното безумие. Никой не вникна в дълбочината на душата на това, което се нарича дете, за да се разберат потенциалните възможности по теория на прераждането и кармата. Еволюцията се е погрижила да му сложи нормативи за неговото съвършенство и наказания, но не му трябват наказания, както е сложена идеята за първороден грях. Защото такива идеи са примка, от която човекът, ако реши да излезе, сам пада в клупа на обесването – това са тези за властване! Човекът трябва да извоюва свобода, за да бъде творец – това е великото, а не да изпроси закон, който му дава благодат! Човечеството трябва вече да си изгради олтара и сигурността като доктрина, с която да си отработи това, което се нарича Харта за защита на бъдещето.
В Доктрината на Мъдростта на детето се предоставя едно неизменно право – да стане Бог! Кой го изрази в достоверност и плати със Своето Разпятие – Иисус. Ние имаме предоставена йерархия, имаме предоставена Иакова стълбица, която човекът трябва да извърви от детето до Божествеността, от син човечески до Син Божий. Човекът е едно дете на Бога и винаги ще остане дете. Измеримостта не може да бъде проблем на възраст. Човекът винаги ще бъде дете на Отца си, дори когато изпълни волята Му за Единосъщие, както го направи Иисус!
Човешката култура се осъществява в името на детето, което трябва да стане бог − от еднодневния Хермес, който отива да краде кравите на Аполон (това е културата на миналото), до Детето на Деня сега. Ние не сложихме друг термин, както в социологията някои държавници сложиха: „мъже!“. Хитлер така говореше: Мъже от Райхстага!… Но никой не каза: „Деца на Духа“. Разбирате ли колко е вярно, без да е поданичество – „Деца на Деня“! Защото Денят е онази Светлина, която не гасне, която тръгва от Сътворението и която и в Откровението остава да светлее и никой не може да я отнеме. Деца на Деня – това е битието на тези, които искат да правят Доктрината на Мъдростта. Аз няма да кажа както един Наполеон: Дайте ми добри майки! „Майки ми дайте“, защото са му трябвали войници. Ние говорим за нещо съвършено друго – да родим Бог в себе си! И Орфей добре ще каже: Аз умирам, но боговете са живи. А ние рекохме: Боговете умряха, но Бог остана! Затова казвам: Когато сте храм, Обитателят е само Той!
Така че не е проблем на историческа последователност или на логична правдивост Детето на Деня – Детето в Учението на Мъдростта. Но това, което ни отличава, е, че наистина Детето има характерни вече белези. То не е само под покровителството на Любовта или под егидата на Закона. Разликата е много голяма – то е в пътя на посвещението, а не само в закона на раждането.
Прозвището Деца на Деня е характеристика, а не биография от раждане!
Из „Детето в Учението на Мъдростта“, сп. „Нур“, бр. 1/2019
