Хартата за защита правата на човека е израз на един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и най-вече за свобода! И само човекът е, който може да осъзнае идеята за свобода, за да я упражни като енергия или като идея за обожествяване!

Безспорно всяко настояще трябва да създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право на живот и на труд – защита от унижение, бедност и глад; но и да опази правото на въображение, защото въображението е свобода като идея за творчество и духовност!

Но кое е онова, което спира човека в идеята му за обожествяване? Това е ограничението от страна на известни доктрини, наречени учения, някои от тях станали религии, други изградили морални таблици, които, макар и да са в грижа за човека, могат да тежат повече върху човешката възможност за осъществена свобода дори от земното притегляне! Защото целта на религиите като институт във всички времена е била надвластието, но целта на Хартите е личността, т.е. творецът. И Хартата на ООН за правата на човека е, която отгражда тази най-стара, така да се каже ограда – човекът да бъде подчинен; отмахва ограничението в правото му на слово, в правото му на живот, дори в правото му на лична съвест. И понеже на съвестта, която е незрима, се дава някакво право – но само като морално изменение и това не визира душата – искам да защитя правото на душата!

Никой не постави в защита правото на душата – не поради недоказаност на нейната субстанциалност, а поради безотговорност по отношение на това, което е най-светително в човека. А идеята за „правото на душата“ е по-стара от всички институти, които са създадени – правото на защита на душата предшества всичко, защото подобна защита са направили още след сътворението на човека. Идеята е да има една субстанция (доказана или недоказана), наречена „душа“, с която човекът да прави своето общение със Сътворителя! Това право на душата е носено във всички хилядолетия и започва още с първите религиозни трепети – със зараждането на молитвата между човека и Бога! Душата е формулата на взаимността между човека, Духа и Бога!

Същността на идеята за правата на човека е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще я намерим още в индуската религия в словата на Кришна; после Буда се бори против кастите (макар че не ги побеждава), а Моисей слага заповеди за защитност – „Не убивай!“ Това не е ли право на живот?! Разбира се, в историческата памет на човечеството е имало подобни прояви за защита – Акадските таблици за съдбата, Дванадесетте таблици на Рим. (Всъщност правната доктрина на Десетте Божии заповеди я има още в законите на Хамурапи.) Но само Христос защити свободата на човека. Няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Той дава като негово право с идеите за прощението и равенството с Бога – да бъде не само свръхчовечен, но и събожествен. Той е, Който категорично определя и разликата: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият…“

Защитата правото на душата не удовлетворява само християнското съзнание. Тя е необходима и приложима и за другите религии, които имат свое по-различно измерение в доктрината „човек-душа“. На душевността културите на всички религии предоставят безсмъртие. Безсмъртна е душата, не умът. При прераждането умът може само да бъде набогатен, а душата е, която носи всичкото богатство – и на ума, и на емоцията, както и волевата приложност. За да бъдат поставени в една по-висока степен на съвършенство във всяко ново претворяване, тя е водителката. Ето защо недостойно слово и нечисто дело нямат присъствен дом в душата!

Така че за мен идеята за защита правата на човека е логична, но идеята за защита правата на душата е повече от логична потреба! Защото тепърва ние доказваме наличието на субстанции, които досега се считаше, че нямат своята, така да се каже, позитивност. Но щом се защитава правото на съвест, която също няма материална субстанция, тогава защо да не защитим правото на душата?!

Моята първа позиция, с която искам да изляза на терена за тази битка, моята първа бран е:

В Хартата за правата на човека да бъде включен казус за душата: тя да не бъде анатемосвана от която и да е религия; и да се снеме от гражданския и наказателния кодекс понятието враг! Нека „враг“ да се замени с думата „неприятел“. Неприятел може да бъде наша мисъл или желание, но не и коронованият като враг. Пледирам да се предвидят тези права и да намерят пристан със съответния казус.

Безспорно Хартата за правата на човека е едно голямо достойнство, но трябва да се знае, че когато Организацията на обединените нации узаконява тези права на 10 декември 1948 година, в българската история вече ги има. Още нашият тангризъм не е позволявал робство; и според Търновската конституция всеки роб, независимо от пол, вяра и народност, става свободен, щом стъпи на българска територия! А Левски изрича нещо, което е много поучително – че когато освободи своя народ, ще отиде да се бори за свободата на други. Щом имаме сигурност за личната си свобода, можем да я дадем и на други!

И сега тази благословена земя трябва да отхрани идеята за свободата на душата като идея за бъдещето, чрез включване на една нова клауза в Хартата за правата на човека. Така че идеята да търсите свобода е право на вашето вътрешно измерение, а искането за право на душата е проблем на доблест и отговорност пред това, което една история предоставя на човечеството – да дадем идеята за свобода от анатема и от враг. Харта за правата на душата трябва да търсим и в личното, и в Мировото битие.

И в този смисъл този, който има отношение към историята, се нуждае от доблест. А онзи, който иска да има отношение към света, т.е. тези международни институти, каквато е Международната организация на обединените нации, се нуждае от Бог.

Идеята за защита правата на безсмъртната душа е култура за бъдеще!

Из “Правата на душата”, сп. “Нур”, панорама 2006