Всеки е оракул на личната си съдба
в идеята за избор на път и жертва!
Много често в еволюцията за потребност от свобода личните очи пожелават чуждото – това показва липса и на вътрешно проницание, и на прозрение. Тогава се ражда една много странна формула – човекът отива при оракула, за да му разтълми и каже това, което той не е потърсил в личното си прозрение! И тогава идва конфликтът между чуждото мнение и личното познание. Това също е голям проблем в културата и историята на човечеството. Оракулът и човекът – един въпрос, който още не е поставен! Страх от оракули ли има или липса на достатъчно себеличност, за да се срещнат с него?!
Формулата за оракула – това е конфликтът, когато се възправят човек срещу Бога и Бог срещу човека. Оракулите са съществували във всички времена като утешна, скръбна песен за този, който не е могъл да пее собствената си песен дори с една от гласните. (А Хермес написва „Песен на гласните“!) Хората в мнозинството си, вместо да се потърсят в съзерцанието, отиват до оракула, а той оставя доста голямо пространство между истината и колебливо-съмнителната незнайност. И това ражда колебание у човека. Бог щедро дарява, но е създавал личността, която трябва да знае своята молитва, да намери своето проницание, да преброи своята броеница. Тогава чак човек може да прави справки с оракула, който всъщност трябва да му каже да се върне към себе си, защото всеки е оракул, и то по-добър, на личната си съдба в идеята за избор на път и жертва! Това е една от тежките пътеки, които човечеството не пожела да ходи!
Пития, оракулът на Делфи, Древна Гърция, 100 г. пр.Хр., рисунка H. Leutemann
Идеята за оракула като институция отдавна стои в пътя на човека (който като личност ще го търси) – имало е риши, пророци, сибили, авгури… И когато се изпречва пред социална беда, оглавяващият някакъв исторически организъм отива там. Така се ражда и утвърждава пророческата институция. Но това е внушение отгоре-надолу – не идва от човека, а от посланието или осенението. Така свободата се ограничава – както личната, така и социалната. Светият Дух наистина е съвършен като Ипостас в Троицата Единосъщна на християнската религия, но Неговото низпослание е поведение на Онзи отвън към този, който е у нас, когато не сме потърсили собственото си прозрение! Ето къде човекът става ограничен, ето къде се губи идеята за свобода в избора – не се поема личният път. Христос казва, че всеки трябва да вземе кръста си и да го изнесе.
Колко естествено е предоставено на човека правото на избор, а внушеният страх из Адамовото „грехопадение“ в изповеданието на милионите, който вибрира в отрицание за лично търсене, го прави колективен, за да бъде сигурен, че някой има до него. Сигурността, че другият е до него, го прави само воин, но не и водач. А човекът с идеята на сеяча трябва да стане водач – водач на собствените си желания и мисли, да се освободи от страха и от това, което се нарича грях. Тогава вече той може да каже: „Аз сях, аз ще жъна!“ Много добре Христос илюстрира пред учениците си: Жътвата е готова, но няма жътвари! А не вие сте сели… Колко точно и ясно е поставена личната свобода в социална приложност: Вие ще жънете, ама не сте сели!
Така че тезата – който сее ветрове, ще жъне бури, е личната отговорност за социална приложност.
