Не тайна, а разкрита истина е, че живеем в благодатта на Бога, но се осъществяваме по личната си воля. А изкуството като израз на неизбродността на душата, като вътрешно вдъхновение и като Божие пратеничество е най-пищната разцветка, най-хубавата панорама на духовността, изразена в песен, картина, приказ, скулптура, архитектура… И най-същественото в изкуството е самият човек. Трудно е да се каже, че Отец е бил скулптор, художник или поет, когато е ваял човека от плът, но е вложил изкуството в душата му, която Го изразява. Ето каква обширност и какво вътрешно усещане трябва да носим, за да можем да осъществяваме тази благодат. А потребността от изкуство не може да бъде изчислявана, както душевността не може да бъде измервана!

Велико преживяване е, когато човек застане пред един творчески образ. Как го усвоява, как го признава, с каква всеотдайност благодари, е въпрос на йерархия на личния му свят, но в същото време е достижение и на личността, която поднася от великия хляб на Божествеността. Има хора, хранещи се с трохи, но винаги има и неизбродни големи души, които отиват в незнайни светове, за да кършат от голямата пита и дават залък на всички.

Разбира се, не можем да съдим оногова, който иска да прави съвършено изкуство, но не може. Ние винаги трябва да делим изкуството от опита да се прави такова. Радостно е, когато една душа се пробуди и иска в песента или в картината да сложи личната си мъдрост, но трябва да живее в смирение, че това още не е всичко. Човекът не може да се лиши от пробудено чувство за естетическа оценка, нито да спре ръката си, когато някое вълнение премине през нея, нито да каже на гласа си: „Не прави напеви, защото ще смутиш природата!“ Може и фалшиво да пее, но пее; може да не е Рембранд, но рисува; може да не е Омир, но създава картини със словото си; може да не е Микеланджело, но с длето и чук вая образ; може да не е Иисус, но прави молитви! Свидетели сме на достатъчно праисторически образи, които трудно възприемаме като велико изкуство, но все пак този, който е правил молитвен кумир или идол, е вложил в него и естетика, и религия, и молитва.

Изкуството съчетава и музика, която се усеща, и картина, която се помни, и мъдрост, която дава живот.

Малцина наистина правят изкуство, защото то трябва да съчетава и музика, и поезия, и картина, и мъдрост – трябва да създава форма на светлината! В една пирамида има и светлина, и зазидана сянка, има и песен, и писмо (под мумията стои „Книга на мъртвите“, т.е. правила на живот). Така изкуството събужда око, ухо и сърце, събужда ум и откровение. В него е и линията, защото без овладяно пространство не може да се прави изкуство. Стихотворната образност, ритмиката, певността, вложената мъдрост са късове овладяно пространство, които трябва да уловим. Затова този, който ще извае образец в някоя от формите на изкуството, трябва да го носи в цялост; затова онзи, който ще прави пирамида, трябва да има целостта в душата си – тя да вибрира в плътта му, та когато гради, окото да вижда архитектурната форма в светлина, ухото да влага музиката на седемте сфери в тяхната песенност. Наистина през прозорите на пирамидата се вижда Вселената в звездната ѝ цялост – в нея са измеренията на геометрията, там е песента на сферите (за която Питагор ще говори чак хилядолетия след това).

Из “Лъчът на Предсказанието”, сп. “Нур”, бр 3/96

"Блага вест", худ. Атанаска Маринова

“Блага вест”, худ. Атанаска Маринова

Pin It on Pinterest

Share This