Молението е поведение на търсещия се бог,
на връщащия се в Бога човек.
След Лъча на жизнелюбието, чийто пулс в човека започва изграждането му от образа към подобието, лъчът, чието моление изпълняваме, е втората нота, чрез която е сътворена симфонията на космичната хармония. Този втори лъч пише великата песен религия!
Лъчът на религията наричам Лъч на молението, защото той ни води към планината на вечното моление – там, където са издигани жертвениците. Ние имаме правото да му дадем вибрацията, хармонираща с нашата духовност, тъй като планината на поклонението е в душите ни, а този лъч е ключът, с който се отключва музиката на молението в нотираната песен на религиите.
В езотеричните школи се счита, че Лъчът на религията се води от Кутхуми, както Лъчът на волята – от Мория. Логично е обаче в хилядолетната история при смяната на подкоренните раси и водещите да се сменят. Те също имат еволюция и своя дължима дан и към други повеления на Бога.
Религията не е само вяра, религията е и знание.
Според тибетската астрология вторият лъч се нарича Лъч на енергиите на божествената обич и мъдрост. Обичта обаче е в събудения инстинкт за правене на добро, докато в мъдростта е не само доброто, но и знанието. Религията не е само вяра, религията е и знание. Ако не беше проблем на знание, което да дава право на еволюция за съвършенство, защо тогава то се „забрани“!
Сътвореният човек, познал що е добро и зло (наречен Като нас, боговете), слиза да върши Божии дела на земята. Загубена е връзката човек – Бог и Адам започва да се търси. Поколението му създава олтар на моление. Затова лъчът на религията е Лъч на молението. Безспорно религиите следват историческото развитие, съпроводено с откровения и будности, за да създават според възможностите и прозренията съответен олтар. Човек може да прави религия и от външния свят, дори и от себе си (т.нар. „нарцисизъм“), но молението е поведение на търсещия се бог, на връщащия се в Бога човек. Това в Лъча на религията е най-първичното, най-същественото – потребата да се върнем и да станем единни с Отца.
Религията е бог в човека и човек в Бога, а пътищата и методите за осъществяването на тази връзка идват с плода на знанието.
Идеята за Божеството ражда стремеж към съвършенство, дава упование и себепознание, че сме повече от биологичност и мисловност, че сме повече и от една психе. Тази идея събужда и вяра, защото ако тя липсва, не ще можем да „преместим планината“ или както Христос казва: „…ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно“ (Матей 17:20).
Няма по-голяма реалност от реалността на Духа.И така, в тезата на Лъча на молението стоят две идеи – познанието, което дава Път, и вярата. При това голямата тайна на религията са изворните сили на вярата. Социалността има своята охранителна сила за сигурност, за да оцелеем. Вярата също има свой естествен вибрационен свят, но има и свой свръхестествен път в света на откровението. Безспорно е за всеки, който притежава опит вън от земното притегляне, че и свръхестественото е реално, че няма по-голяма реалност от реалността на Духа. В това е силата на вярата, а тя ни води към разкаяние. Разкаянието трябва да легне в основата на Пътя, защото то е едно себепризнание, че със слизането, с влизането на нашето съзнание, на психологията и духовността ни в материята, ние имаме периоди на скитничество, което губи посоката. Това най-добре е дадено в религията на Зороастър – бог Ариман взема надмощие и светът е тревожен, че злото доминира. Но още там е заложена идеята, че злото има ограничено битие. В християнството то няма персонален характер. Идеята за дявола е лична позиция, а не верска истина, дадена от големите Учители. Наистина трябва да се развиваме и са необходим. два бряга, за да има река, напътена към Океана – но това не значи, че съществува персонално зло! Освен това законът на еволюцията, който градира и социалното, и нравственото ни развитие, ни дава в лицето на светците, посветените, Синовете Божии личности, които надмогват отрицанието и следователно то е победимо. Значи имаме образци, както и деятелна воля, която като лъч на себежизненост и администриране ни изгражда.
Много е лесно чрез въвеждането на дявола да се внесе колебание във вярата на човека. Когато му кажем, че е жертва на дявола и се създаде колебание, можем да го управляваме. Няма дявол вън от нас, има нееволюирали мисли, нехармонични желания; има потреби, от които трябва да се освобождаваме!
Само религията като осветена институция потвърждава идеята за задгробен свят и безсмъртие. Това са проблеми, създали доста разноцветие в различните религии и конфликтности с религиозните отклонения. Християнската църква приема задгробния живот с хилядолетно чакане на възмездие и страшен съд; според източните религии безсмъртието е осъществимо чрез прераждания до постигане на единството с Бога. Някои религиозни формации не приемат битие отвъд; говори се за ад, дяволи и т.н. Но смъртта е победима – само Животът е непобедим!
Лъчът на молението е неизчерпаем. От тотемното знание, от сибилските книги и пророческите вещания до откровенията – всичко това влиза в скрижалите на религията. Но тя има велики тайни – Бог като потреба в Пътя ни и безсмъртието, което изисква от нас съвършенство! А молитвата е стремеж и най-съкровен начин за свързване с Божественото съзнание!
