Светът не е само нашето виждане – той е много по-богат от това, което можем да си откъснем и с което можем да живеем. А една от най-обилните трапези на човешката култура и цивилизация дава третият от седемте лъча, т. нар. Лъч на философията. Мисля, че най-правилно е той да бъде наречен Лъч на проницанието, тъй като прави усилия да ни събуди, за да видим малко по-далече от обикновеното. Всеки, когато си постави въпроса „Защо и как“, присъства вече в този лъч. „Защо и как“ е онзи вечен проблем (символизиран от Сфинкса), който стои пред човечеството, той е и знакът на философията

В Лъча на молението идеята е да не обидим Бог в себе си, а в Лъча на проницанието – да не се самооскърбим в невежество относно битие и развитие

Цицерон казва, че философията е наука за божествените и човешките неща. Теологията също е наука за божествените и човешките неща, с метод молението, но тя като наука ползва обобщаващото схващане на философията. Според Хегел: Философията познава същността… Религията е състоянието, в което имаме знание за тази същност. Това изяснява защо може да се говори за помощница на религията. Във философията на Анри Бергсон метод на познанието става интуицията, а на Плотин – вътрешното прозрение с екстазата. Екстазата, макар и религията да не я признава официално, е основен метод в нашето религиозно изповедание исихазъм. Следователно религия и философия не само не се отричат, но и се допълват. Те са успоредни линии в познанието на света.

Философията си създава свои поделения, едно от които е психологията. Тя отлиства страници от душата ни, от нашата крилата богиня Психея. И дали ще бъде наречена космическа психология, или само наш личен душевен свят, съставлява част от битието ни като философия. Рационалната психология изучава личната ни Психея като мислещо и волево същество, а рационалната теология изучава Бог. Философията не може без разумна преценка на реалността, затова има поделение, наречено логика. Метафизичната философия в противоречията намира хармония, но в т. нар. реалност ние определяме понятията алогично и логично. Затова не можем да приемем една алогична философия, докато метафизичната може да изглежда и алогична.

Философията е идея да изработим характер, защото мисленето е основната му съставка. Именно философията като размисъл създава генерални идеи, които изграждат характера. А не може без характер да се извърши отговорно деяние – безличието нищо не прави. Мисълта, философията ръководят личността! Ама били първобитни – всеки е имал първичности. Но извървял ли е една еволюция; почнал ли е да пита защо и как; изградил ли е таблицата на своето съществуване с достойни дела! Философията като определяща израза и поведението е обемност, в която влизат и много други прояви. Затова този лъч е един от най-пъстрите, най-богатите. Той нарушава инстинкта ни да живеем с тенденция да се развиваме. Така виждаме две различни роли на философията – като рефлекс за ориентиране и като проблем да търсим тайната на нещата.

Лъчът на проницанието може да бъде разглеждан като вътрешно откровение, чрез което се обожествяваме. Този, който не може да направи път за обожествяване, а само се развива, е в сферата още на обикновеното размисляне. Той прави поведение, но не гради характер. Поведението е съображенията и знанията, които ни ориентират, а характерът – идеите и духовността, която можем да осъществим! Тази тайна трябва да се разбере, защото човек е роден да бъде бог. Той трябва чрез мисълта си, чрез проницанието да отработи характер. И окултната наука много ясно казва: „Когато пожелаем нещо, то вибрира в нас, но когато го направим мисъл, то създава характер.“

Лъчът на проницанието в езотеричните учения поставя проблема за стъпалата в изграждането на човека – различаване, укротяване на желанието, добро поведение, любов. Тези искания сътрудничат на развитието и се отработват от всеки лъч поотделно. Когато Лъчът на проницанието повелява поведение на служещ, трябва да се различава кое е нравствено позволено и кое не е; когато Лъчът на жизнелюбието постави тази отговорност, ще трябва да се отсъди кое е правилно и кое не е; когато Лъчът на молението учи на това, като иска да се дава любов, гради характер. Така работи у нас Лъчът на проницанието, създавайки ценности. Философът не може да не бъде космичен – той съветва онзи, който води държава, народ, племе; той е в основата на всяка наука, в основата на знанието, което дава религията. Философията създава мироглед, а чрез него ние реагираме и преценяваме всичко, което идва до нас – както поведение, така и теория или идеология на друг мислител. Нашият собствен мироглед си отработва антени, с които даваме преценка. Когато човек си направи гръмоотвода на проницанието, усмирява всички бури, защото ги вижда през отговорността и знанието на мъдростта, която осветлява. Така той изгражда една нова феноменалност – вътрешното ясновидство. Проницанието като логика, психология, етика е форма на ясновидска дарба и сътрудничи в развитието, докато узрее цялата човешка божественост, за да се излее във видимостта на света – от отвъдното в земното царство, чрез боговдъхновението и богооткровението.

Най-потребното в Лъча на проницанието е изграждането на мироглед като прозрение за нещата, като идея за ценности.

Лъчът на проницанието е лъч на недоволството – от себе си!

Няма друг лъч, който така рапирно да е в душата ни – недоволство от себе си, за да тръгнем; не само на храма да прочетем „Познай себе си…“, а и да го направим!

Трябва човек от една концепция лична, а след това вече и от обществена, да направи свое храмово служение. Раждай мисли – питай се защо, питай се кой съм аз, питай се накъде съм! Народът ни казва: „Този, който не иска да види долния праг, си удря главата в горния“ – значи, има къде да се поучим. Но смелостта е да се мине прагът.

Рационалността, обогатена с проницание, създава духовността. Философията е мостикът на духовността, защото основно тя позволява да се себеотричаме и да се себепотвърждаваме.

Из “Лъч на Проницанието”, сп. “Нур”, 2/1996