1876 година! Българският народ изяви върховното право на история, върховното право на историчност – summum jus hystorica! Това е върховно право на този белязан народ и той го изяви в присъствие на цялата си национална мощ в Априлското въстание. От четничество и воеводство, от личното негодувание – към стратегията на голямото въстание. Една година само преди него, в 1875 година, имаме Босна-Херцеговското. Но никъде няма като нашето Априлско въстание – никъде! Преди да имаме държава ние имахме парламент; преди да имаме държава, ние имахме столица – Ловеч, след това Панагюрище; имахме правителства, заседания в Оборище и най-после – една „Kървава песен“, чиято невеста беше идеята за свободата. Свобода, прибулена от знамето на бунта – байряка, на който пишеше „Свобода или смърт“. Няма в световната история невеста на свободата, която да отива на кървава венчавка с това було – „Свобода или смърт“. Светът не познава такова нещо.

Ние давахме образци на доблест и достойнство в жертва за свобода. Ето това беше готовността за жертвата. Така нашите възрожденци зидаха тухла по тухла трона на свободата ни. Затова винаги ще казвам: никой не ни е дал даром свободата! Този народ имаше право на свобода и той даром не я получи! Неслучайно Левски каза: От никого не чакаме. Ако стана нещо, ако нещо предизвика вулкана на недоволството на Европа за издевателствата на турците, това се дължеше на духа на българина във всичките тези сияния, с които правеше своите огнени дири. Бенковски беше казал дързостните думи: Забих нож в гръдта на Османската империя и той няма да бъде изваден, докато не видим свобода българска. А нима можем да забравим една църква баташка, една църква перущенска, които са костници на светци? Не можем и не бива да ги забравяме! Знамето „Свобода или смърт“ се вееше от единия до другия край – от Шар до Черно море, от Дунав до Егея.

За мен Априлското въстание наистина е една кървава сватба на българския народ, така добре описана от Пенчо Славейков в неговата „Кървава песен“. Там прозрението на гения и ръката на съдбата бяха дали нещо несравнимо и неказано в историята нито на литературата, нито на философията, нито на религията. Никой не беше извел в единство Духа и плътта на земя си. Само той можеше да каже и каза: „Бог и България – единство в двойна плът!“ Никой не е дръзнал и никой не е имал прозрението така плътно да живее в своята земя и така единосъщно да я свързва с Бога – родната ви земя да бъде единство с Бога! Това може да ни навее мисълта, че наистина тук е благословено място, че тук е голям и вечен кладенец за посвещения, за духовни вълни. Бог и България – единство в двойна плът! Какво показва това – че този народ е имал вътрешното прозрение и устойчивостта, та поробителят да не може да го склони, нито да го покори. Послушание не значи още покорство. Покорството е обезличаване, когато сте загубили духовните си ценности.

Бог и България – единство в двойна плът! Там го съзря Пенчо Славейков – във върховния момент на българския дух, в изява за държава и свобода.

Априлското въстание беше сублимация на нуждата, която имаше един образ – свободата!

Европа нарече правителството на султана „ятаганското правителство“. С негодувание няколко будни съвести извикаха: „Там някъде се коли безмерно един народ – спи ли Европа?“ Виктор Юго разбуди Народното събрание на Франция – Няма ли съвест Европа?, Гладстон вдигна тълпите на Англия, Достоевски надигна своя глас, Тургенев също, Макгахан… Това беше последствие от социалния ни кураж да се огледаме в бъдната си съдба. Този, който не е загубил идея за бъдеще, той може да се жертва, а който няма идея за бъдеще, той живее в люлката на апатията.

И аз считам за доста небрежна словестността, че българското племе, българският народ бил робски. Това не е вярно! Ако човек за себе си носи робско съзнание, би трябвало да понесе позора, но ще го каже за племето си, а няма да го сложи за себе си. Тогава къде е социалната отговорност и личната ни съдба? А такова твърдение дава възможност да се живее с тревогата за безличие. Така че подобно твърдение за нашия народ в същината си е погрешно. Може да бъде робска една мисъл, но никога един народ, който направи със своето Възраждане историческо чудо.

Така че това въстание, този вулкан от воля изтръгна нуждата и разбуди – разбуди небудното. Накара Европа да се разтревожи – Европа в съвестта си беше смутена, но Европа в политиката си беше достатъчно коварна… Все пак се събра Цариградската конференция да реши този проблем. И от декември 1876 година до януари 1877 година Великите сили се споразумяваха…, за да не се споразумеят. В тази конференция се изработиха началата на една автономия в границите на етническо-религиозното битие на българския народ. Но уви, в интерес на английската политика султанът отхвърли споразумението и така фактически решенията на Цариградската конференция останаха безрезултатни. Тогава се предприе един последен опит от страна на руската политика в лицето на граф Игнатиев – да обиколи столиците на Европа. И в Лондон се постигна едно споразумение с т. нар. Лондонски протоколи, които потвърждаваха вече взетите решения в Цариградската конференция. Въпреки всичко султанът ги отхвърли с една много интелигентна измама с т.нар. султанска конституция, която ще даде свободи на автономна България. Така султанът постави пред свършен факт голямата руска политика, Франция, Австро-Унгария, разбира се, и жестоко измамена България. Това е краят на възможната търпимост – идеята за свобода на християните, осторожно пазена и поддържана от страна на Руската империя, бе провалена и доведе нещата до безизходност. И както знаете на 12 април 1877 година Александър II, император на Русия, със своето обръщение и манифест обяви война на Османската империя. Така започва, бихме казали, прелюдията към нашата свобода. Това бяха последни възможности, в които светът трябваше да премине от разбирателството към употребата на оръжието.

Разбира се, че тук са водени много войни, без ние поне да постигнем своята автономност или възможност за някаква свобода. Резултатите са плачевни. Няколко войни се водят на Балканите – подпомагаме освобождението на Гърция, подпомагаме освобождението на Сърбия, но когато става въпрос за нашата свобода, ние не ги намерихме в нашите редове.

Така войната започна със стратегията и тактиките си, с успехи и неуспехи на различните фронтове. Но това, което е чутовно в тази война, беше Шипченската епопея. Там, на Шипка, героичното българско опълчение ведно с руските сили отстоя трите върховни дни (за тях Иван Вазов тъй ясно и тъй подчертано рече в своето стихотворение: „О, Шипка, три дена…“), които решиха свободата на България. Неповторимото и незабравимото беше, че когато свършват бойните средства, както Вазов възкликна, и камъни, и дърве и трупове мъртви полетяха надолу. Тази битка спаси цялата Руска армия, защото, ако Сюлейман паша беше минал през прохода, тя щеше да се окаже ударена в гръб. И неслучайно е казано, че този връх освети и този връх стана изкупителят и победителят. Разбира се, това в никакъв случай не отнема величието на жертвите, които са дадени, и стратегията, която проведоха Гурко и другите руски пълководци. Но има нещо друго, което се нарича съдба вместо събитие.

Не всяко събитие в историчността е напоено със съдба, защото не всяко събитие е увенчавано с величие.

Тук именно може да се каже, че опълченците са били белязани, за да може съдбата да даде своя плоден израз. Именно тук българското опълчение даде не само дан, но извърши това, което аз наричам провиденция чрез ръката и чрез нуждата за свобода. Значи тя беше дошла – тази трета потреба, тази божествена ръка вече беше пратена (другояче победата е необяснима). Това бяха стълбовете, на които се изгради идеята на освобождаването – потребата от свобода и идеята за целостта на нацията.

На Шипка се реши съдбата на България. Там има три неща, които винаги ще стоят незаличени от картата, незаличени от духовността и душата на българския народ. Там има един паметник, зидан от войнство и от жертва – има кръв и земя, които хранеха дървото на свободата ни. Там има един храм, който винаги ще е с ръката на провиденцията. Там има една картина – във всеки дом и във всяка душа ще стои една неповторима, велика, безмълвна истина – „На Шипка всичко е спокойно“. Картината, която винаги ще ни покърти – погледнем ли я, ние сме потресени. Шипка е победна и това е достатъчно да кажем, че на Шипка всичко е спокойно – не за приспиване, а за отговорност. Това е Шипка! – изходно битие на новата българска държава. И ние не можем, нито имаме право да я отминем. Там, без вопъл и без тревожно лутане – дърве, трупове, камъни спряха битието, за да го увенчаят с идеята за свобода. Ето тези три неща стоят: паметникът, храмът и картината „На Шипка всичко е спокойно“.

На този ден, на който не можем да не дадем признание и който ни е дал отворени врати да се осъществим в идеята за свобода, не можем да не направим своя смирен поклон, не можем да не запалим своя вощеница. Тази вощеница трябва да бъде нашата съвест, която никога не бива да гасне, защото страстите на времето като зли ветрове могат да я люлеят, но обречената ни съдбовност е, че сме битие за Път, Дух и Истина. Не можем да погасим огъня на жертвата. Народ, който иска да забрави светците на своето битие в историята; народ, който бърза да се облече в дрехата на модата, преди да е покъсана националната му доспеха, той много често ще се види гол в историческото време.

Из “Трети март – съдба”, списание “Нур”, бр. 1/1994

Pin It on Pinterest

Share This