Когато едно човечество се осъществи като обредно служение и се изчерпи като религиозно мислене, идва едно бреме. След изчерпването на религиозния живец настъпва един аморфен религиозен момент, остават само традицията и суеверието. Идва едно напрашаване и влиза един стар силует от митическия свят. И тъй като тази изживяност е една пепел в битието на историята, тя започва да посипва историческата култура и духовните ценности, които са дадени. Получава се това, което сега бихме казали (за някои вече), че стигат до цивилизация, но не и до култура. И когато дадени култури или дадени народи започнат да живеят в цивилизациите, те нямат метафизично мислене и не творят. Те могат да преповтарят, те могат да гримират…. И много често можете да прочетете един труд, който така добре е гримиран, но нищо не ви дава, защото му липсва идейност.

Когато се ражда една религия, тя носи всичките потенциални възможности за идейност. Когато една история и един народ се осъществява, той носи всички възможности. Ако един народ преповтаря чужда мисъл, ако един народ преповтаря чужда жътва и от чуждо зърно мели хляб за своята култура, бъдете сигурни, че той ще остане гладен в духовните си търсения, ако ги има; или достатъчно наситен, за да си умре доволен, че нищо не е дал – самодоволството е достатъчно. А едно самодоволство създава само цивилизация, но не и култура. Точно този страх понякога ме обзема за културите, които си отиват, и за цивилизациите, които се натрапват. И ние много често вдигаме знаме на цивилизация, като се лишаваме от прозрението за култури. Нека не забравяме това – аз го правя като повик за вътрешно съзерцание. Защото култура, която прави отражение, няма чувство за съзерцание, а в такъв случай никак няма да получи и друго мислене, и откровение за развитие.

Народ, който може да прояви самодоволство и да защитава овехтялата мисъл на своето историческо, културно или духовно битие, може предварително да си направи своя погребален обред. Така е и в социалния живот, така е и в религиозния живот. Ако човек няма уточненото вътрешно съзнание за възкресение, може да бъде сигурен, че е само един мъртвец. Така е и с обществата. Така е и с историите на държавите.

За щастие, вие сте в народ, който винаги е имал чувство за възкресение, убеденост и осъществен път. Ще бъда доволен, ако всеки има сили да отметне плочата, която иска да го погребе. Трябва да се живее с вътрешната откровеност, с утрешното предназначение, с религията на Мъдростта. Бог е и Мъдрост. Той никога не ни е губел, нека ние не се губим!

Из „История на религиите“, Ваклуш Толев, София, 2000 г.