Трагичното е, че човек живее в страх за материалното, а е загубил чувството на будност, че са му отнели Бога. А будността за Божието присъствие в душата ни е нужна, щом искаме да зидаме в пътя на Мъдростта-живот.

Когато имате усета, че Великият ще дойде, и сте буден само за този момент, това не е служение, а желание за награда. Будността е вечен страж, вътрешно знание и светлина, която ви кара не само да знаете, че ще дойде вашият Господ, но и да Го чакате, да Го търсите, да почукате, да поискате, да няма праг готовността ви.

Винаги трябва да пазим храма си от подриване, а не да си спомняме за Бога само в неделя и в дребно угодничество да Му поднасяме запалена свещ! Всеки момент, когато можем да се съзнаем като дете на Отца, да го направим тържество, да е обладана от радост цялата ни душевност и телесност.

„Затова бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий.“ Това е до известна степен внушаване на страх от страна на апостолите – нещо, от което Христос се е пазел. Защо трябва да се внушава безпокойство, че ще дойде, а не са написали, че копнеят и Го чакат?! Бдението не е страх – то е мисъл, от която не можем да се лишим. Тези, които са опитали да я овладеят, най-добре знаят колко е неукротима. Но точно будността е да укротим мисли, чувства, да дадем на духа си път на живот. А готовността е една неспирна отговорност, чрез която смутеното чувство, проявеният мързел – всичко, което е пречило за пробудата ни, ще изчезне.

Всеки, който събуди Бог в душата си е Син Човеческий и Господ Небесен за себе си. Това е, което винаги може да държи човека с отворени очи, какъвто и да бъде часът – ранен, късен, полунощен. С тази будност ще намерим знака си в космическия хороскоп и ще изпълним планетния дълг към Учението – ще ходим пътя си, който е просветление, а не мъчение: ще поискаме знание, което е вътрешно откровение, а не грехопадение; ще приложим волята си като служение, а не в себезащита и себеутвърждение!

Из “Върху Посланието – Евангелия”, сп. “Нур”, бр. 2/1995