На 10 юни 1912 г. (28 май стар стил) среща смъртта си Пенчо Славейков – Прозрението на българския гений, един от 13-те поименни безсмъртни българи.

Докато беше поселник на земята, той имаше отношение на отговорност към народ, към богове, към свободата, която трябва един народ да има, към величието и жертвите; но когато трябваше да направи поселението, беше го предоставил на своята спътница – че трябва да бъде погребан тъй, че в гроба му да има прозори, защото душата му е имала само една възмога – възмогата към Небето!

Из слово на Ваклуш Толев, изнесено на 30.11.2000 г. в гр. Варна

ПСАЛОМ НА ПОЕТА

Другарко, сещам аз, последний час настава,
час сбогом и от теб, и от света да зема –
към своя хубав край се вече приближава
на земний ми живот тъжовната поема.

И може би, че мен мнозина ме обичат,
мнозина може би, до днес за мен незнайни,
мъртвеца те с венци ще искат да обкичат,
към живия биле в живота тъй нехайни.

Ти, моя гърлице, едничка радост в дните
на самост, на тъга и на беди горчиви,
пред тях ти затвори на моя дом вратите
и запрети им ти, на мъртвеците живи –

над моя хладен прах порой сълзи да леят,
сълзи лъжливи – с реч тържествена и дива
над мен да се глумят, безумците, и пеят:
„От временний живот во вечний той отива.“

Другарко, хубав край на моя дял световен
ти дай; – недей ме ти на чуждите оставя,
от тях да бъда аз при мъртвите заровен
на гробищата, плач душите де смущава.

Там, на високий хълм, където с теб, с другари
обичах да седя, в тих разговор унесен,
поръчай тамо гроб да ми сградят зидари,
там, де мълчането пей дивната си песен.

Ти знаеш, погледи отвърнал от земята,
че аз ги в небеса възйемах все нагоре:
да е и моя гроб възйет към небесата –
и не в пръстта вграден – отвсякъде с прозори!

И там отнесте ме, и там ме оставете
во росен утрен час, когато чучулига –
символ на моя дух – понесла на крилете
химн жизнерадостен, се в небеса издига.

И там сложете ме на мряморния одър.
Покоя ми сълзи и стон да не смущава.
Зорницата, кога от небосвода модър
изгрей, челото ми с милувка да огрява.

Таинствения ход на битието моя
свободен поглед в блян честит да съзерцава,
да съм свидетел аз, макар далеч от зноя
на земния живот, какво в живота става.

Да виждам слънцето вълшебно как разтваря
на суетливий ден работнишките двери,
и звездочела нощ как тихо, пред олтаря
на отдиха, крила в молитва ще разпери.

Тогава може би слухът ми ще опази,
в светата тишина – о, може би тогава –
и онзи свиден звук, за който чезнях ази
в живота, отчужден от лихата му врява.

Това, в което ми живееше душата,
ще чуя: за живот от радост озарена,
как слива своя химн земята в небесата
с тържествений псалом на цялата вселена.

Пенчо Славейков, „На острова на блажените“, София, изд. „Захарий Стоянов“, 2008