В религиите, независимо от различията им, има една концепция – за духовната будност в йерархия. Като я разберете, ще простите на този, който не хармонира с вас, и ще оцените собственото си знание в сравнение с другото. Има нещо много достойно в това да признаете на другия размера на светлината на неговата мисъл и волята на неговото приложение. И трябва да прелеете своето, без да му напомняте, че сте го хранили. Когато преливате своята благодатна мисъл, вие укрепвате нервните му съдове, за да може приливът на енергиите да бъде понесен в тяхната широта. Всемирната енергия, както и личният ви принос, дават разширение на съзнанието. Не бива да се прекъсва това, което човек има, но трябва да се направи и прилив.
Човекът плаче, когато загуби материална собственост, но с освобождаването от нея ще се радва, че започва нов живот. Не можем обаче да съдим оня, който продължава да плаче за загуба на придобитото или за искане на награда, защото Бог е непроявен още в него.
Щом слепецът е съблазнен в необходимостта от слънце, не може да бъде упрекнат, че е търсил награда. Но ако знаещият – човекът в йерархията за божествено служение, търси себенаграждаване, той проявява индивидуална потреба за показ и тогава става роб на наградата.
Свършеното дело няма защо да чака венец – венецът е плетен, когато е вършено делото! Никой, който служи на Бог, няма нужда от награда, защото да бъда е лавровият му венец!
Пътят на поощрението има своето значение, но само за недостатъчно зрелия човек – като подбуда за действие. Наградата, поощрението е нужно на колебанието, защото колебанието има два полюса. И при колебание, ако дадете ръка на поощрението, извеждате на бряг, а ако се въздържите или върнете пътника, той може да умре по пътя неудовлетворен. Тогава неудовлетворението го връща с недовършената задача в живота.
