…не събирайте трохите на миналото!
Миналото е най-страшният вал, който човешкият крак трябва да надкрачи. Най-трудното е именно прощението с онова, което е останало, и чиято битнина има много подчертано вътрешно присъствие у нас. Това е миналото ни съзнание – навикът да стоим в един и същи дом, в един и същи храм; да палим едни и същи свещи, да се кръстим пред една и съща икона…
Който се тревожи за себе си и плаче за миналото, той не разбира еволюционните сблъсъци. Не трябва и да се обвинява миналото. Ако потребата на бъдещето ви налага жертва, направете я! А хората точно от това се лишават. Миналото не може да служи за извинение. Ако в него сте отработили себе си, бъдете му благодарни. Не хвърляйте с отрицание дрехата на миналото, свалете я с чувство на благодарност, че ви е била потребна.
Този, който плаче на гроба на миналото, той не прави напредък.
Свободата от минало не е да се смени довчерашната дреха – не, сменя се душевността! А душевността не се състои само от това, което сега хората познават. Не може да се отрече, че те носят и тотема, и многобожието, че носят натрапените добродетели: не лъжи, не кради, не убивай…! А както виждаме, светът и убива, и краде, и лъже. Фактически добродетелите, с тяхната натрапена тенденция, омърсиха (и още продължават да омърсяват) ръцете…
В никое начало новото не може да бъде понесено, ако не лежи идеята за свободата като върховна даденост. Ако не се даде на хората идея за свобода и те не са я овладели – нито имат духовно чисти ръце, нито могат да живеят с плода на надеждата, нито с грижовност могат да ожънат нивата на изобилието – те ще имат болезненост. Тогава как ще понесат идващото?!
Из „Беззаветен Завет“
