Човекът в своя път трябва да познае една тайна – тайната на Великите посветени. Тя за всички времена е била една. Когато има очи, които знаят да видят, и уши, които знаят да чуят, тя е при тях, защото Йерархията признава степента, достойнството я защитава. Онова, което я осветлява, е Мъдростта. Мъдростта… И както друг път съм казвал – за мъдреца законът е верига, за обикновения човек законът е йерархия. Защото този, който не се е научил да ходи по моста, му слагат перила; онзи, който знае, може и без мост да мине на отвъдния бряг. Това е Мъдростта – светлина, която ни сочи победа и то несъмнена, щом не спрем да се качваме към върха на йерархическата стълба.
И така, Мъдростта ще бъде новият зид, върху който ще се гради един храм на нова йерархия и на ново единство. Там няма да има само прощение, а ще има просветление. А това е да не бъдем слепи.
И един много интересен епизод има в древноиндийските епоси – една приказка за четирима слепи, които опипват един слон. Единият от тях, който се допира до крак, казва: „Това е стълб“; другият, който се допира до хобота – „Това е боздуган“; третият опипва корема и мисли, че това е делва; четвъртият опипва ушите и казва, че това е ветрило. Четири йерархии за едно единство, наречено слон. Всеки поотделно в своята слепота има право на своя йерархия. Всеки до каквото се е докоснал, си прави свое знание. Така слонът в очите на четири души е или стълб, или боздуган, или делва, или ветрило. За мъдреца законът е верига, за обикновения човек законът е йерархияЕто от това трябва да ни освободи бъдещата духовна вълна на Мъдростта – именно от стълба, от боздугана, от делвата… Това трябва да свършим, защото Мъдростта като същност е просветление! Слонът си е слон – той си има и крака, и хобот, и уши, и корем. Тази йерархия трябва да завърши със слон, т.е. с единство, а не само със стълб, не само с хобот. Ние ще трябва да се освобождаваме в непреривността на единството от слепотата на това, какво сме опипали в живота. И тук е достойнството ни – да знаем, че това, което сме могли да осъзнаем, не е всичкото, което трябва да знаем, което Бог ще ни даде. Това е свобода от ограничение и следователно нарушение на йерархията.
И тогава няма защо да има скръб в душата на този, който ще слуша йерархията на своя учител, и няма защо съблазън да има в душата на ученика. И с такава грижа Христос помоли Своите ученици да не се наричат учители, защото тежко е бремето на кръста, който Го чакаше. Тази вечна съблазън на себеподчертаването трябва да спре, за да мине в това, което наричам себеразговорка с Божеството! Всеки поотделно се себеподчертава – аз съм стълб, аз съм делва… Не! Крайно време е тази йерархия на себеподчертаването да завърши със себеразговорка с Бога. И в това отношение духовната вълна има едно преимущество – че мие души, сърца, плът, всичко. И човечеството не може да постигне утре това, което дава тя, но знае, че има нещо, към което трябва да се стреми.
Това, което светът научи от Христос, беше, че трябва да се обича врага. Не го обича – ще го обича! Знае, речено е. И другото – Аз и Отец едно сме – това, което не можем и скоро няма да надмогнем. И тогава идва великият закон – смирение и признание, което е равно на знака на йерархията! Себеразговорката с Бога ни прави смирени и признателни. А бях казал, че само смирението не е обидило съдбата. Себеподчертаващият се може да осъществи частица от великия Луцифер, но Аз и Отца… – едва ли!
