Идеята за съдбата е много по-устойчива от моментите на кармата. И в древногръцката трагедия много релефно излиза трагичното събитие като плод на личната карма. Виждаме разкъсаната гръд, болката, събитието на престъпност или необходимостта от награда, и то толкова нагледно, толкова живо! Личността там е в трагичната си участ и хорът в своята законодателност като някакъв съдник пее и иска възмездие. Ето и прераждане, и карма – събрани. И в края на краищата идва Ананкето – Съдбата, и решава всичко. Дали е доволен хорът, дали е доволна плачещата гръд – никой не ги пита! Защо? Защото в съдбата стои един много по-важен проблем – отговорността за преценка на бъдеще! Една карма може да има толкова обременени обвинения, че да ви смачка, да ви унищожи. Съдбата не може да го позволи!
Съдбата е знакът на отговорността като прозрение и предназначение.
Затова има натрупване на карма, не може с един живот да се изкупи цялата минала. Поставят се в резерв кармични задължения, неизплатени дългове, за да отидете да направите някъде една акция, покровителствени и свободни; за да набележите опитности и стъпала, по които се изкачвате и давате преценка на страданието си. И вече то не е страдание, а развитие – когато сте узрели, когато нямате съблазън от радостта и славата, с която ви слагат венците.
Липсата на преценка е трагичното в живота на човека! И тогава примитивно се оправдава: „карма…“, без да прецени стойността на съдбата. Съдбата като същност и предназначение наистина може да спре изпълнението на известни кармични задължения. А когато дойде времето, тя ще ви изведе и ще каже: „Сине, ето ти Голготския път – мини го безтревожно, мини го без страх!“ Тогава вие сте дете на Съдбата!
