Трети март е освобождение, но не и свобода!
Трети март 1878 г. е съдба! В историята на всеки народ има съдбовни моменти. Те са една велика провиденция, в която националният дух, социалната потреба и личната воля на присъстващите определят това, което наричаме историзъм.
В нашата история, не само като обикновено мислене, а и като исторически регистър, стои Трети март като Ден на Освобождението ни. Безспорно Трети март е ден на освобождение, но не и на свобода! Има много голяма разлика между свободата и това, че могат известни вериги да паднат от човека. Могат да паднат веригите от снагата на една родина, може един Балкан да въздъхне и да каже: „Моите чеда имат право вече да приберат сабите си в ножниците“ – народът може да бъде освободен, но в никакъв случай това още не значи, че живее в свобода! И фактът, че след Освобождението ние осъществяваме много други исторически национални необходимости, показва, че не сме удовлетворени.
Освобождението не е още свобода! То при нас е акт на отмятане на робството в потребата за национално самосъзнание. Освобождението ни дава право да правим своя социална политика, но само свободата може да създаде нова психология! Това е тайната, с която ние тръгваме да живеем. Свободата е мистично живеене! Ето защо нашите бунтовни трибуни красиво са написали: „Свобода или смърт“.
Един народ, който е под робство, има само една религия – свободата! И олтарът на свободата приема само една жертва – човека! Там няма други кръвни жертви. Човекът е олтарният дар на свободата – различен от него дар тя не приема! (И точно тук е илюзията, когато човек продаде свободата за някои други свои потреби.)
Колко тънко е казано: „свобода или смърт“! Тайната на този повик е човешката жертва пред олтара на свободата. Човекът може да извоюва свобода, но не и да прави смърт, а само да понася или да причинява смърт. Тя е най-великото тайнство в еволюцията, защото само смъртта може да даде безсмъртие! И неслучайно този, който иска свобода, се жертва, макар да не съзнава пълнотата на това велико тайнство, което му дава право на безсмъртие. С голяма усетност е сложено на бунтовното знаме „свобода или смърт“ – защото човек има смъртта като дарование, макар да се страхува от нея…
Свободата е устойчивост на личната независимост и упражнена воля кога и къде да сложим своето олтарно моление. Всяко поведение, което ни освобождава от веригата на зломислието; всяко явление, на което сме поставили знак на духовна чистота – както в личния живот, така и в семейната добродетел, в социалната градация и в националния път, е свобода! Свободата е приложена съвестност в тенденцията за себеосъществяване в историческото ни пътуване!
Следователно свободата не е само да бъде махнат чуждият поробител. Не е проблемът, че тя е болезненост в душевността на всеки, когато я загуби – тя е потреба и тогава, когато я имаме, за да може да бъде осмислена и възкачена в служение на националния дух. И отговорността ни е, че свободата е негова присъщност. Но не всякога един народ може да поеме поточността на енергията на националния дух в себеосъществяването му през хилядолетията в своето историческо битие. Националният дух се осъществява в пълнотата да се осмисли жертвата за свобода! Ако един народ не осъзнае, че свободата е по-скоро бъдеще, отколкото само налична употреба заради благополучие или просперитет, той загубва правото си на съществуване – нещо, което българският народ, за радост на неговата духовност, не загубва в своето право на присъствие.
