Един от най-достойните празници в световната историческа даденост е Денят на българската просвета – 24 май! Този голям духовен празник е венчалният венец на българската култура. Едва ли има по-светъл ден за народа ни, за националната ни свяст и за историческото ни предназначение от Деня на просветата и културата – на азбуката, която дава нашия културен престиж. Само ние, българите, имаме празник на книжнината, не защото сме невежи, а защото знаем какво е дарът на боговете, докато другите народи познават предимно дара на ума. Азбуката е харизма от Бога, а не измислица на ума!

Оръжието на боговете е само едно – словото! И право на боговете е да дадат слово, а основание на миряните е да го направят живот и да възправят олтар, на който да възнесат своята жертва. Не може без слово да се изкаже: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име…“, както не може словото да се скриптира без букви. Затова велики мъже на велико посвещение, наречени светци (и те наистина са светци!), ни оставят Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ест… С тази азбука сърцата ни мълвят молитви и с обич децата ни поднасят цветя на своя учител, на своя духовен наставник, че ги учи на слово. Така че 24 май е празник на просветлението ни!

Народ, който помни Азбукито си, народ, който отдава почитание на творците си, той оставя живи и достойни паметници. Не може да бъде оскърбено чувството на почит дори когато се почита недостоен, защото се показва величие. Чувството на почит трябва да прави своята кръстна признателност! Човекът е необходимо да прилага силата си в пътя за съвършенство. Всяка култура, с каквато и да е духовна ценност, е принос, който е и поука, така че, когато се напътим да оставим един цвят и да направим молитва или да запалим вощеница – това е израз на дълбока признателност към онова, което са оставили дух и култура. Но културата не е спомен – не е само това, което се поднася като празник. И споменът, ако има стойност, не бива да става традиция, а трябва да събужда нови ценности, за да има нови лъчи на прозрение, които да правят обрат в поведението на човека, на историята и на Космичността!

Българинът никога не е удовлетворен от колелото на историята – той прави история. Културата е ценностите, които историята отсява! Защото култура не се ражда, за да бъде празник, а за да храни и изявява душевността. Тя се ражда, за да осъществява проекцията на човека бог в развитие!

България е дух и култура! Без дух не може да бъде сграден нито един паметник на културата. Мисълта ражда формули за съществуване, но не оставя култура за живот. Защото само Духът дава идеи! Затова не може културата да се откъсне от духовността. Духовността е вътрешно съзерцание, което се излива в различните лъчи – в религията, във философията, в изкуството, в науката, в постижението да сложите едно семе в браздата, за да даде то, както казва Христос, трийсет, шейсет или сто… Културата не се изразява само в постиженията на материалните паметници, тя е в глъбината на душите!

Културата не е рефлекс на мислене, тя е душевно развитие!

Из „Духовните дарове на България“, том II