Училището не е място за убеждение, а за знание

май 2, 2025

Ваклуш Толев (1923-2013) е български богослов, общественик, мъдрец и духовен Учител, автор на множество трудове с религиозно-философска и културно-историческа тематика. След промените, в продължение на няколко години, води лекции по история и теория на религиите в Пловдивския и Софийския университети, както и в различни културни центрове в цялата страна. Автор е на многократно преиздаваната книга „История на религиите“, чието първо издание (1992 г.) е одобрено от МОН за учебно-помощна литература по философския цикъл предмети.

Настоящият материал представлява сбор от въпроси от интервюта с Ваклуш Толев на различни журналисти от различни медии, засягали в годините между 1990-2010 една тема, която днес отново е на дневен ред в обществото ни – темата за изучаване на религия в училище.

Въпрос: Как ще коментирате идеите за изучаване на религия в училище? Трябва ли младите да се запознават с религията?
Отговор: В историята имаме съпровод на два института – трон и олтар, т.е. държава и църква. Познаваме ги и като съдружници, и като врагове. И двата института определят лика и характера на обществото. Училището, обаче, не е място за убеждение, а за знание.

Ролята на училището по предназначение е обучение за знание и във възможност – обучение в поведение. Трагичното е, когато училището се хармонизира в знанието по идеологии. Тогава една идеология може да отрича, друга да приема. Ето защо светът се раздели на позволено и непозволено. Защото една идеология позволява, другата го отрича. Тогава на училището му остава една задача. Така, както е сложен един предмет с етични предназначения, каквато е етиката (която възпитава човека), може един лъч от този етичен път да бъде насочен към религиозното му обучение.

Въпрос: Вие приемате ли да се преподава вероучение в училищата? И на какъв принцип би трябвало, ако да? Трябва ли да бъде задължително?
Отговор: Вероучение се преподаваше в българските общообразователни училища, в т.нар. прогимназии, още много преди 1930 г. В гимназиите много по-късно се въведе нещо като история на религиите, някъде от 1941-2 г. до 1945 г. Но вероучението, което се изучаваше в прогимназиите, е най-банализираното поведение на религиозна традиционност. Вие не можете да му дадете нито метафизично знание, нито догматично, освен религиозно-традиционно, като водите детето от първи клас да се научи да се кръсти и да дава свещица. Но, когато човек узрее, каквато и голяма да е била плодността на дървото от това знание, една нова повейка за нуждата от метафизично знание ще му събори всички плодове. И тогава той ще потърси нещо друго. Ние не бива да лишаваме човека от прозрение за принадлежност към духовното!

Аз се ужасявам, когато се говори: „Да върнем традициите!“ Какво значи да върнем традиции, когато се касае за добродетелите и нравствените ценности на християнството? Че цяла Европа е изградена върху това и нашата история е изградена от 865 г. досега върху християнски ценности. Да е имало някаква друга култура в Европа, освен тези ценности? А те да са чужди на други? Страхувам се от костеливостта на мисленето, което става възглавие на духовниците.

Така че вероучение в гимназиите да се сложи. Добре, предлага се да има избираемост. Защо? Защото в конституциите и в съвремието се смениха т.нар. принадлежности като национална същност и като верска изповед. Създава се идеята за всемирния свободен човек.

Психология на религията би било по-редно да се създаде. А не обикновено Адамо-Евовото райско раждане…

Ние трябва да научим човека към всемирни ценности, които безспорно като нравствена градация се сменят, а не да заковем гвоздея и там да закачим расото. И с това да консервираме традицията. Ами тогава ние отричаме Христос, че направи промяна на иудеизма!

В тези часове, които могат да влязат като обучение в училищната програма, тези неща не могат да влязат като задължение, а, както казвам, като избираема факултативна форма. Тогава само за себе си факултативното обучение в гимназиите ще даде приоритетното, разбира се, на нашата християнска вероизповед. В една гимназия няма да се съберат повече от пет души, изповядващи известни секти. Но в една гимназия факултативно, при загриженост от страна на родителите, ще се съберат и двеста, и триста души.

Има и т.нар. неделни училища, където има обучение в този смисъл – когато ги запознават не с историята на Учението за Христос и неговите добродетели, с които се изискват от човека, а обучение за целостта на човека в служение на Бога и на своя събрат. Това са доброволни събирания в неделя, където някоя църква си направи за своите миряни, за децата на своите миряни обучение и уроци. Има издадени книги – неделните училища, или християнските училища.

Неделните училища са привилегия на църквата. Но това, което се нарича енория и им прати 20 дечица, след това онези си бягат, защото нямат нито факултативно задължение – тези, които се запишат, спокойно трябва да си минат курса. Затова неделните училища нямат успех. Второто нещо – банализирано е обучението! Да ме извинят отците, но е банализирано с това, което е примитивизъм. Вижте, културата на нашите деца вече е 100 процента по-мощна, по-широка от онова, което беше преди 15-20 години. Защо? Вие имате едно непосредствено обучение от телевизия и от радио. Едно букварче, което можеше да ви се даде с едно учебниче, или с едно списание „Християнче“, не може вече да играе тази фатална роля за обучението, както може да я играе една телевизия.

Въпрос: Би ли имало място в това изучаване на религията – освен тълкуванието на евангелските текстове – да се свърже с достиженията на науката, с развитието на човешките възможности и изявата им в изкуството, с едно по-широко знание?
Отговор: Вижте, това едва ли биха могли да го направят неподготвени хора, но тези, които могат да преподават вероучение… Ние не говорим за религията в нейната пълна мащабност, нали, ние говорим за вероучение, което е пригодно за усвояване от съответния интелектуален ръст. Но разумно би било преподавателят да извежда текстове, с които може да каже, че откритията на съвремието не са далеч от истините, които са казали голeмите Учители и Синове Божии.

За по-широкото знание – църквата се страхува да не се разврати умът в свои спекулации пред това, което вярата и духът дават. Иначе поощрително би било човек да се научи да мисли!

А да свържат едно Учение на Любовта с едно Учение на Мъдростта – да кажат смело, че няма зло, има нееволюирало добро – тогава те биха загубили от тезата за спасението, биха приели тезата за развитието…

Въпрос: Молитвата като вътрешна връзка с Бога, но и като един коректор на собствените грешки и слабости – в часовете по вероучение децата не трябва ли да бъдат обучавани и на това?
Отговор: Молитвата ще си остане първият, най-опростеният, а в същото време и най-верски момент за религия. Тя безспорно като съдържание може да бъде обяснявана, а като поведение – изпълнявана. Когато казва: да простиш на враговете, както аз прощавам – следователно той ще трябва да приложи това нещо.

Нейното приложение в обучението, безспорно, може да прерасне. Но не трябва да се прави пък една идея йогическа – като мантра, която повтаряш, и чакаш откровение. Това не, защото то носи риск! Ако се пробудят сили, за които не знаят – тогава как биха помогнали на детето?!

Не само това. Казано е, че с тази молитва започва обучението и свършва обучението с нея. Молитва си има при благославяне на хляба. Когато човек седне да яде хляб, трябва да бъде благодарен. Молитва си има, когато отива в леглото. Но не може да обучаваме децата в едно искане: „Хайде сега, вие трябва днеска петнайсет пъти да правите молитва!“

Въпрос: В тези часове, които ще бъдат, децата освен за добро и зло, за любов към другите, какво още трябва да учат?
Отговор: Съвършенство. И после, че знаещият е повече от безгрешния дори, както често казвам.

Има ли универсален пътепоказател за всички?

апр. 1, 2025

 
Милена Маркова, БНР: Има ли универсален пътепоказател за всички, или всеки човек е отделна река, вливаща се в океана на Божественото, минала по свой път, със своите уроци, достижения, нива?

Ваклуш Толев: Извинително, много извинително би било стадно да се влиза някъде. Трябва всеки да направи опит – да изведе нещо в себе си и да приеме нещо в себе си. А този опит, безспорно, създава рецептори. Следователно човек ще трябва да работи. Но личното съзнание, или Азът, както съм казал, милиони години е водил битка да направи човека егоцентрик, да го отдели от съзнанието на колективната душевност. Милиони години е водена тази битка. Тук е величието на егоцентризма, който след това, за нещастие, става пък егоизъм.

Това е битката – да се индивидуализираме. И тази битка се води в една общност, на която се дават култури. (Затова са дадени Седем Лъча на еволюцията.) Безспорно културата на духовното възземане най-вече си служи с религиите. Всеки според своя йерархически процес е достигнал до определено ниво и чрез него отива към изповедта на вътрешното си божество, на което пък му създава олтар.

Много често се говори за жестокостта на войните. Да, съгласен съм, и аз съм против войната, но питам: как човекът с първичното си съзнание ще почне да брани нещо, което е по-ценно от това, с което живее? Какво е Отечество? Абсолютно нищо за него. Но ако брани само своето место, където живее, той никога няма да го има. Следователно човекът се извиква на жертвеност към нещо, което е абстрактно. Какво значи „отечество“, какво значи „свобода“… Но пък те му събуждат жертвеност и идея за отговорност. Има дом, има градина… създава му се земно притегляне, за да израства в душевното си мислене към абстрактни и други понятия. Изгражда се едно съзнание, което надвишава личността. Битка на егоцентрика – след това битка срещу егоиста!

Така че целта на религиозните вярвания е във всекиго поотделно да намерят место за кандило и трапеза за благодарност. Да, това искат да направят. И там наистина всеки поотделно води битка. Аз казвам, че е хубаво човек да бъде капка в океана на еволюцията – няма океан без капки. И там именно всеки, влязъл като капка, в тази обща еволюция помага. Но онзи, който иска да бъде само росна капка – вятърът ще я отвее…

По-добре капка в Океана на Всемирната еволюция, отколкото бисерна роса на някой личен цвят

В същото време обаче всяка религиозна доктрина, или всяко учение по-скоро, дава възможност и на обикновения, и на гениалния да намерят своето. (Ученията след това стават религии, които ги опростяват.) Няма религиозно учение, което да е толкова бедно, че да не може да удовлетвори някой, вярващ в него, стига той да знае какво да търси. Но ако човечеството не може да бъде удовлетворено, тогава трябва да бъде родено нещо ново, за да придвижи напред света.

Така че необходимо е единство в целостта и цялост в единството!

Из Интервю от Златния фонд на БНР (втора част), сп. Нур, бр. 3/2016
 
 

Посланията са взети от Отец тайни на Битието (интервю)

дек. 21, 2018

Г-н Толев, бихте ли казали какво е Планетният Логос?

За Планетния Логос може би има най-много литература, въпреки че не във всичко е така изкристализирано и изчистено, както в Евангелието на Иоана: „В начало беше Словото (т.е. Логосът), и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“

За мен Планетният Логос е една абсорбирана енергия на Абсолюта – оформеното съзнание за Творчество. Затова е Космически предназначен. И Христос най-добре го казва: Аз и Отец едно сме! Логосът еволюира, само Абсолютът не! Това е схващането, което Учението Път на Мъдростта може да каже за Логоса Планетен.

Какво е Логосовото присъствие спрямо йерархиите на Бог Отец и Космичното съзнание?

Тази взаимна прилика и отлика в различните Учения се дефинира. В Мировото съзнание то е ограничено и неограничено. Когато се касае за християнството, спрямо Бог Отец Логосът е ограничен като ипостас и неограничен като същност. Когато се отнася за индуизма, там има три различни божества или Логоси, които от своя страна са направили и три изповедни олтара – брамизъм, кришнизъм и вишнизъм, спрямо т. нар. при тях Безпричинна Причина.

Що се отнася до съпоставка с юдаизма и ислямизма – при тях няма Логосов посредник, сам Йехова или Аллах ще каже: Fiat lux! (Да бъде светлина!). Така че проблемът за Логосовото присъствие в йерархиите, безспорно, в различните Учения е различно поставен. Най-плътно, най-изчистено стои в християнството!

Каква е връзката между личността Ваклуш Толев и Планетния Логос?

Трябва да се знае едно – тази връзка е неоспорима, но тя е тайнство. Аз съм казал: В Мъдростта тайни няма да има, но тайнства ще има! Следователно за тайнствата се изисква друга формула на откровение. Онова, което не се разгласява, то във всички случаи се нарича мистерия. А мистерията има за характер дрехата на непропускваемост – тя се брани от разгласяване!

Посланието взема ли се или се дава?

Посланието, че се дава (според това, както казахме – Духовните вълни и наличието на Духовните йерархии) е една презумпция, но безспорно трябва да има и вземане. Защото Посланието може да се излее и, когато няма пристан в Душата на Логоса, даденото да си отиде. Затова имаме едно взаимно съчетание – вземането не е насилие към Божествеността, както и даването не е насилие към Човечността. Ето това велико съчетание между Божия човечност и Човешка божественост! Така че не може да се каже, че единият насилва, а другият краде, но трябва да има готовност. И затова казвам, че Мировите Учители са единици в хилядилетията. Те не са всекидневието, което сензацията на пророчеството прави.

Пророчествата са сензационност – и като институт. И както виждате, и като институт те си отиват. Няма институт пророчество, има хора, които вещаят – то е отминало. Пророчеството не е гледане. Разбира се, че и при гледането не е събудена целостта в Кундалини, а отделен център се е галванизирал. И тогава винаги ще има грешки, защото забавлението става по-важно от заниманието и знанието. Когато искате да направите забавление, вие отвличате отговорността и губите част от достойнството! Да забавлявате няма нищо обидно, но там има само всекидневие. А будността е вече празник. Будното око, което ще влезе като реален живот сега, в Третото хилядолетие, ще създаде не толкова гледачи, отколкото зрящи – духовно зрящи. И тогава вече те ще работят в Астро-менталното поле. Но и това поле не е достатъчно за Логосово съзнание!

Така че, когато се говори за еди-кои си гледачки (за прочутата сега в Италия българка, която нещо си предсказала, за нашата Ванга и тем подобните), те са получили будност на елементарен астрален свят. Това, да можеш да кажеш на някого, че трябва да отиде при еди-кой си доктор (да му махне апендикса и пр.), са неща, които за голямата култура, за Ученията въобще нямат значение. Дори пророческата институция със своите многохилядолетни предрешения не е съществената – съществено е Логосовото съзнание, което дава на личността правото да се осъществи като бог!

В края на краищата, само Синът – Логосът, може да получава Посланията! Друг не може. Само Той може да вземе от Отца тайни на Битието. Защото Посланията са една тайна от Битието, което трябва да се осъществява. Само Синът може да взема, тъй като, както казвам, Боговете не се молят, Боговете творят!

Посланията ли обуславят Учението Път на Мъдростта, или е обратно – Учението ги обуславя?

Ученията обикновено идват по пътя на голямата еволюционна Вълна, която от своя страна е стартирала със Седемте Духовни раси. Значи има една специфика – Духовни раси. А тези Духовни раси са съпроводени съответно с йерархията на това, което казахме – Духовните вълни. Във всички случаи обаче Посланията хранят Ученията. Защото и Христос казва нещо много особено: Аз обясних Бог. Разбира се, за тази Духовна вълна, която е Любовта, или за християнството, това е един голям акт на вътрешно зрение: Аз обясних…

Днес Учението Път на Мъдростта не може да бъде удовлетворено от обяснения само. То може да каже вече: „Аз видях Бога!“, защото то дава знанието, че човекът е един еволюиращ бог. Следователно в лицето на човека, който е акумулирал Божията човечност, ние Го виждаме в Човешка божественост.

Как бъдещето трябва да ползва дадените от Вас Послания?

Това е един от най-тревожните въпроси, защото йерархията е изградила духовни пластове – вече остатъци, гради и бъдещи надкрачвания. Хора още носят съзнанието на юдаизма. И когато четете ап. Павел в неговите послания, ще видите, че той в цялата си същност си е останал в юдаизма – за него правдата е основно нещо. Така анатемата се преселва като гостенка, и то разхубавена и дори добре нахранена от християнството. Анатемата…

Ето защо трябва много отговорност – заради тази опасност да бъде изопачено Учението. „Така каза Учителят…“ Ами когато едно старо съзнание разчита…?

Посланията са Логосово присъствие, воля на бъдещето, идеи за Свобода!

Из „Интервю с Ваклуш Толев за Планетния Логос и Посланията“, списание „Нур“, бр. 1/2004

За Мировия Учител (интервю)

дек. 3, 2018

Въпрос: В повечето от духовните учения се говори за завръщане на Месията, за Неговото повторно идване, което ще бъде съпроводено с нов етап, ново начало, с пробуждане на душите?

Отговор: В различни духовни учения като теорема стои, разбира се, с различен отговор, че Велики посветени, или така да го кажем, родители на религиите идват през хилядолетия. И то е в тон с това, което казахме – Посветените обновяват както преценките, така и начина на служение на Висшето!

В теорията на прераждането, която лежи в основите на индийската култура, или Трите кошници, както е при будистите, това идване е признато като естествено и потребно. Странното е обаче, че в Индия това знание им е дадено и имат една по-стара Троица, после една по-нова Троица, но оттогава приблизително четири-пет хиляди години Месия не им е дошъл. И това знание си остава само една школа. Обща, сумираща тенденциите на бъдещето религия не са създали, защото реформират онова, което Ведите са оставили, и извеждат това, което Упанишадите като мъдрост ги учат.

Същото забелязвам, не толкова ясно очертано като поведение, и в Китай. Имат един Конфуций, който е по-скоро нравствен учител, но е властник и като религия. Въпреки че даоизмът и другите религиозни съзнания имат своето присъствие, те по-скоро са за отделни прослойки, отколкото за целостта на един народ. Докато конфуцианството остава дотолкова властно, че Мао Дзе Дун, който се опита да го унищожи, си отиде, а то остана. Върнаха го пак, макар че властта на маодзедуновци е налице. Не се побеждава нещо, което е жива тъкан. Трагичното е, разбира се, че Конфуций с неговите нравствени ценности може да бъде приспособяван в Китай във всяка една епоха и както виждате, има трайност. В Индия пък много учители, много преобразователи се явяваха, но в края на краищата генерално си останаха старите им вярвания.

Общото светогледие, което имат религиите, това е приемането на Месия. Евреите единия път Го изпуснаха и едва ли втори път ще имат кураж да Го приемат, защото са нещо като Северния ледовит океан, въпреки че много старателно правят молитви и много жертви принасят. Трудно е да се каже защо тогава не можаха да прозрат, въпреки че в Кабалата имат подобна будност. И сега няма да могат да прозрат – защото сега Месия много трудно може да бъде приет. Идеята за чудесата, с които са белязани, е много смешна вече – една голяма част от това, което се наричаше чудо, сега естествено го прави и науката, и апаратурата, и дори най-евтиният екстрасенс, ако щете.

Но общо взето за окултните школи на Запад, които взеха своите знания от Изтока, идеята за Мировия Учител е така, както я прокламира Теософското общество (другите са епигони на Теософското общество). Теософията беше дала едно голямо, наистина колосално учение, в което предсказа, че в бъдеще Миров Учител ще се яви отново, за да обновява човечеството с Ново Мирово учение. Е, те изживяха една съблазън, която си даде своите плодове. Но останаха верни на тезата да образуват общество с Всемирен характер, с отговорност пред Небето да поемат отрицанията, които Земята обикновено носи на един Миров Учител, за да може едно Негово по-дълго присъствие да направи Учение. Искаха да го защитят и в същото време дадоха познания за това, което на Европа липсваше. Познания за скритите сили, които са реални, познания за световните религии, за да се види, че една последователност е налице. И така обслужиха фактически бъдещите няколко формации – както на собственото си общество, така и някои други общества.

Идеята на теософите е, че след Христа идва пак необходимостта от присъствие на Миров Учител. Предишните епохи не можеха да приключат за 2 000 години поради това, което като култура и цивилизация липсваше за усвояване на света и за кореспонденция. Сега двете хиляди години направиха превратности и Учението на Христос стигна до всички краища на света – демонстрацията на постиженията на Дух в мисъл и мисъл в дело са налице. Така че за едно настояще в никакъв случай не значи, че миналите 2 000 години са малко. Не, те вече са достатъчни за необходимостта от нов Учител.

Въпрос: Говорим за физическо присъствие на Миров Учител, нали?

Отговор: Във физическо присъствие. За да се приготви присъствието и трапезата на Шестата подкоренна раса, е необходимо новият Месия да даде своите указания, да смени вибрацията на мисъл-формите, да създаде ценности от друг характер. Вече не е, както каза Христос: Да им простим! – не; Да ги научим! – да. Разликата е много голяма. Защото 2 000 години психологията ни е живяла с идеята за прощение. Колко са се научили да прощават, това е друг въпрос, но тази словесност като мисъл-форма и като аура на Учението на Любовта е влизала: Да им простим! Да им простим – 2 000 години тази аура се отработва.

Сега не е времето за опрощение, а трябва хората да бъдат научени.

Те трябва да сменят дори тайната на молитвата си. За молитвата още през 1956 г. съм отправил официално писмо до Синода. Не може Бог да те въвежда в изкушение и след това да те избави от лукавия. Защо трябва да е „не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия…“? Няма такова нещо, трябва да е: избави ни от лукавия, за да не изпадаме в изкушение. Писал съм го официално. И потвърждение намираме в Яковото послание в гл. 1-ва, ст. 13-и: „Бог се от зло не изкушава, нито изкушава някого“. Сега те нямат куража да я сменят на Събор или без Събор. Защото, въпреки че молитвата „Отче наш“ е била казана от Христос, тя все пак има един предшественик… Това звучи твърде неприятно, но ние говорим за битието на човешкия род.

Въпрос: Смятате ли, че на този етап по принцип трудно би се възприел, който и да дойде, като истински Месия и Посланик на духовното знание и мъдрост, а по-скоро биха се възприели на отделни места във физически въплъщения отделни посветени, които да работят съвместно?

Отговор: Вижте, дори и една обикновена хипотеза или доктрина на някой философ или учен, прокламирана със средствата, които намери един свят сега, остава и си глъхне… Защото едно значимо откритие в областта на науката иска съзнание за възприемане и воля за приложение. А камо ли да се говори за смяна на олтари, които са напоени хилядолетия с милиони молитви! Ако човек има зрение, ще види защо молитвата „Отче наш“ не може да бъде променена. Защото хиляди години вече милиарди уста са шептели и са направили един облак над човечеството. Как да се смени?

Така е и с една Духовна вълна. Тя винаги ще трябва да си има и избраници. Христос неслучайно казва: Не вие Ме избрахте, Аз ви избрах. Това са тези, които могат да Го понесат, които по силата на тяхното прераждане са приготвени за нещо. И след това вече, както виждате, три века християнството живее в катакомби и рисува рибния знак, три века се работи с тази Духовна вълна – от Небето и от земята. Три века след Буда императорът на Индия – Ашока, приема и разрешава будизма. Както императорът на Рим – Константин Велики, през 313 г. с едикт разрешава наличието на християнската религия наравно с другите, а след това само тя остава.

Когато се прокламира една Нова Духовна вълна, или когато този Месия дойде, ще има повече знания от онова, което е дадено досега, защото все пак тези хилядолетия са направили своето. Освен това съответните окултни общества оставиха добродетели; особено теософите, последвани от милиони представители, които работеха за едно Всемирно братство, сложиха основния камък на една бъдеща Духовна вълна. Но не може да се каже, че Новото Учение ще се приеме скоро, след като ви посочих едно сравнение дори с идеи в обикновената наука или пък в някоя философия как не се приемат.

Така че необходимо е и прозрението, и готовността за служение! Човек трябва да различи предназначение от предопределение! Това е и тайната на Новата Духовна вълна – не предопределението, за което философите продължават да спорят – дали ние сме предопределени, или не сме предопределени. А дали сме предназначени за известно дело. Човек се себеопределя от поведението си в своето хилядолетно съществуване и как е употребявал дарбите, които са му давани. Притчата с талантите е най-добрият знак – единият от 5 ги прави 10, а пък другият заровил таланта в земята, защото господарят му бил лош…

Значи всичко има своята каузалност. В религията също има каузалност. Не е проблем само на провиденция. Достойното да бъдеш натоварен с битие вече е нещо голямо. Така че предназначението, а не предопределението!

Месията трябва да намери до известна степен едни готови човеци, на които да предложи те да направят това, което се нарича апостолство. Иначе не може. Не може да чакате на случайности. В живота на каузалността, както на отделния човек, така и на държавите, няма случайности.

Из „Интервю от Златния фонд на БНР“, публикувано в сп. „Нур“, бр. 3/2016

Религията на Левски е свободата

юли 18, 2018

Въпрос: Сега всеки българин има своя Левски. Кой е Вашият Левски?
Отговор: Моят Левски – той е безспорно това, което сложих в 13-те безсмъртни личности: Икона на българската свобода, без да бъде иконизиран. Защо? Защото този човек носи една от най-големите Мирови идеи – идеята, че религията на роба е свобода! Той е бил духовно лице. Някой погрешно, в поведението си да снеме част от ореола му, каза, че е хвърлил расо. Не! Левски не хвърля расо, Левски намята тогата на свободата и сменя олтара – малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с Мировия олтар на историчността на един народ. Цял един народ той прави свой олтар!

Въпрос: Това предопределение на съдбата ли е?
Отговор: Аз имам по-особено виждане за предназначение и предопределение. Предопределението е ограничение по волята само на това, което наричаме Върховенство, а предназначението е вече вашата деятелна воля в определяне на саможертва – както го прави Христос!

Въпрос: Какво е Вашето лично усещане за Левски?
Отговор: Левски слага една от най-големите идеи – какво трябва да пише на едно знаме. А то е: Свобода и всекиму своето – по вярата и закона. Странно… Дълбочина на вечност – той не слага „Свобода или смърт“, с което отрича меча, макар че го употребява, но слага слово, което е предшествало меча. Затова за мен той е наистина повече от святост, той е свещен! Този човек прекарва 7 години в монашеско съзерцание, в институционно нареченото Българска църква.

Без да има налична свобода, Българската православна църква прави институционни дела. Левски във вътрешното си съзерцание извежда тези от онова, което Христос му дава: Бог е у нас и ние сме у Бога, в която преходност не е времето, а осъществяване на стойността. И затова той казва: Времето е у нас и ние сме във времето; то ни обръща и ние го обръщаме. Това е перифразата като слово за олтара, наречен народ, а иначе, изведено от тази Евангелска истина.

Въпрос: Ако той не беше дякон Игнатий, би ли стигнал до своето прозрение и да го каже така?
Отговор: Човек трябва да мине през филтъра на душевната си възможност, набогатена от наследствеността, която не е само баща и майка. Тя е и историята на един народ, и богатството на една религия, и културата на един род`ен молитвеник, който може да изпълни бунтовничество – както Христос го прави. Защото Христос е обявен от праведниците за богохулник, а Римската империя Го обявява за бунтовник.

Тайната и на Левски е да съчетае бунтовника с молитвеника; да бъде водач и стратег; да направи идеологията в приложна воля – да направи бунт!

Въпрос: Не създадохме ли идола Левски, защото нямахме зрелостта да го възприемем като човека Васил Иванов Кунчев?
Отговор: Култ не се създава, когато респектът към личността не е въздействал. Това трябва да се запомни! Трябва да имате в наличност някой, който еманира, който владее, който прилага живост и не се смущава в приноса на личната си жертва.

Възхищението не е кумир, не е идол! Левски беше пренебрегнат твърде много години, защото в преценката на идеологията трябваше да бъде утопист-социалист, а той не беше такъв. Ето, виждате ли, че той не можа да бъде изхабен в идеология, нито да го победи кумирът или идолът тогава, когато той е реалност.

Ние не можем да отнемем магичността на словото му и приложната му воля в това, което е правил с неговите байновци. Те не са могли да не го считат за светец. Защо? Защото във вътрешния им храм олтарът си остава – че някой трябва да бъде свят, за да му направят молитва на жертва.

Въпрос: Има една мисъл, която се приписва на Волтер: „И да няма Бог, трябва да го измислим, за да има вяра“. Коя от двете религии е измислена – тази на дякона Игнатий в Бог или тази на Левски в свободата?
Отговор: Левски има, така както казах отначалото, религията на роба, която е свободата. Следователно религията на Левски вече е свободата. Тя не би имала реалност и в християнството, за която да дадете жертва себе си. Какъв е смисълът, че сте християнин, ако не можете да умрете като Христос!? А каква е идеята за свободата на Христос? Че Той и Отец са едно и също.

Когато кажете на човека, че той е над грешника – точно това прави Иисус, Който е Христос – вие създавате най-голямата идея: Свобода!

Въпрос: Щеше ли Васил Иванов Кунчев да бъде Левски, ако не беше дяконът Игнатий?
Отговор: Не! Не. Ние имаме достатъчно свидетелства на тези, които не са минали… Монашеството няма само външна страна – външната му страна понякога е твърде обидна – монашеството има вътрешна страна. Това е идеята да узреете за жертва. И той никога нямаше да бъде Левски, ако нямахме тази голяма формула – жертвата за свобода. Тук е величието на Левски!

Въпрос: Това не означава ли, че той стои над религията с идеята за свобода?
Отговор: Логично е да стои над религията, защото моята мисъл за религиите е, че Религиите най-бавно остаряват и за ужас най-дълго стоят стари!

Учението за Любовта като същност трябва да има приложна страна. Тази приложна страна е именно това – жертвата: „Аз съм се обрекъл“… И виждате колко красива е фразата му – Свобода… но не пише „и смърт“! Никъде няма такова величие – бунтовността да не се съпровожда от смърт. Този човек го направи: Свобода и всекиму своето!

Всички пишеха: „Свобода или смърт“ – и Гарибалдивци, и тези, които го следваха. Пишеха, защото нямаха измерението на неговия духовен и социален ръст.

Въпрос: Искам да осъвременим темата за Левски с един такъв въпрос: Какво днешният българин би изповядал пред Левски?
Отговор: Днешният българин трябва да изповяда безцелието си на клеветник. Целта му е много прозрачна и е наистина безцелна в поголовната, разбира се, клевета над всичко, каквото една държава може да прави. Тези хора в цялата ни култура винаги искат да опорочат голямата идея да имате държава. И то се дължи на няколко неща – че ние живяхме не с идея за държава, а с интернационални тенденции. Живяхме, но дано сме ги изживели…

Сега живеем с идея за глобализация, без да разбираме една от големите тайни – бедният никога няма да нахрани другия. Идеята за глобализацията трябва да се разбере в улея или, ако мога да кажа, в причастната чаша на добродетелите. Защото засега светът живее още с добродетели, не с ново Учение – казах го.

Непризнание – не само че нямат идеологии, а имат недоволство. Малката добродетел е като малката фиданка. Ако вие я засадите, един ден ще берете плод!

Въпрос: Каква е Вашата препоръка – какви фиданки да садим сега?
Отговор: Днес можем да насадим една фиданка, ако в лицето на това, което иска да прави държава, кажем: човекът е свещен, а не институцията! Хората искат да направят една институция свята с несвещени личности – хайде да не ги обидя, вземете Народното събрание…

Въпрос: А мислите ли, че човекът е узрял за свещено признание?
Отговор: Точно защото не е узрял за свещеност, нека не омърсява гроба на големите хора! Този, който няма почит към свещеността, винаги ще има поругание към светеца!

Из интервю с Ваклуш Толев на Асен Аврамов от радио „Ловеч“, 19.02.2003, публикувано в Списание „Нур“, юбилеен 2018 г.

Pin It on Pinterest