Едва ли има по-светъл празник за българския народ, за националната ни свяст и за историческото ни предназначение от празника на българската просвета и култура, от празника на славянската писменост – Аз, Буки, Веди, Глаголи… – онова, което даде нашият културен престиж.

Много неща са казани, десетки хиляди томове са изписани за братята Кирил и Методий. Тези двама братя в необходимост и в повеление (необходимостта идва от Моравия, повелението идва от Византийския двор) трябваше да носят защитната лампичка на славянския народ – Аз, Буки… И така те написаха тези букви. Тръгнаха и отидоха… Прогонени – един държавен глава ги прие и направи история, история на българския народ. С това той ги вгърна завинаги в световната история. Те нямаше да имат чертано име в историята на Европа, ако не бяха деца на България. А никой не можеше да изключи от страниците на европейската култура или на европейския живот тогава присъствието на България, която е една от трите големи държави в тези векове. Тази държава чертаеше съдбини, тази държава даваше път, тази държава даде и култура. Именно за това те влязоха в нейните страници, в страниците на световната история.

Аз искам да надникна малко по-другаде, искам да отворя една по-друга страница за битието на тези равноапостоли и за благодатния духовен, светлинен дъжд над тази земя, която беше белязана също така с още един равноапостол – княз Борис I Покръстител, за да стане тук огнище. Не огнище – просто клада на духовни, морални и културни ценности за целия славянски род, а оттам следовниците да го дадат като трапезен хляб на цялото човечество. Азбуката, която св. княз Борис прие като културна потреба чрез учениците на светите братя. Цар Симеон създаде книжовните школи Охрид и Преслав – апологети на Християнството и скриптори на държавата.

В съзнанието на този народ, който има дързостта да приюти гоненото слово, е белегът на необходимостта и изразът на прозрението, за да прави преценка и да съхрани съкровищата. Това е голямото прозрение на Борис Покръстителя! Това е белязаната звезда, която носи Симеон I, за да даде на своите скриптори простор, свобода и право да създадат онова, което ние наричаме „Златен век на българската книжнина“ – едно име, неповторимо в световната история.

Това е безпогрешната интуиция и творческото въображение! Един народ, ако няма творческо въображение, не може от буквите да направи мисъл и да напише светостта за поклонението си. Това носеше този народ. Това беше неговият индивидуален белег. Това беше личната му енергия, но и обществената му отговорност.

Като стратегия на културата – взехме буквата и я носихме на света, написахме книгата и я дадохме на школника. Стратегия, която и като религиозно битие ни опази – защити ни като крепостни стени не само срещу вулгаризирането на социалния ни бит, но и срещу светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволихме кандилцето в домашния ни храм да загасне. Защо? Защото имахме „Отче наш“ на славянски, на български.

Това е грамотността. Няма по-страшно робство от неграмотността, освен полуграмотността, която е унищожение на ценностите с претенция за величие.

Народ без просвета винаги е роб. Безспорно, тази йерархия на българската култура достига до това, което устоя тя да надмогне – до робството.

Културата не е рефлекс от мислене, а е едно душевно развитие, тя не отразява – тя променя

И точно това направи българското Аз-Буки, азбуката. Тя промени – промени битието на прабългарина, промени битието на славянина и направи България. Тя ги роди! От една нова утроба, утробата на културата, роди един народ, който до вчерашния ден се е разлъчвал по физиономии и етничност. Културата ги роди в единство. И затова казвам: тя не отразява, тя не е рефлекс на мислене – тя е мъдрост, която променя.

Из „Слово за българската култура“, списание „Нур“, брой 4 от 1993 г.

Кирилицата – пано, част от архитектурния комплекс „Създатели на българската държава“ над гр. Шумен