Иоан Рилски – пътека в историята на петвековното робство

По време на робството пътеката до гроба на Св. Иоан Рилски няма трева.
Пет века робство на тази пътека не израства трева,
защото един народ е знаел своя Покровител!

Св. Иоан Рилски, когото наричам Покровителят, играе изключителна роля в нашата история. Когато говорим за културата, когато говорим за съчетанието на отговорности, ние не можем да не отворим още една страница от това, което ни оставя християнството. Няма информация, че тангризмът е имал монашески ордени. Може да е имал езотерична вътрешна школа, може да е останал верен на единствения си Бог, но монашество няма. Християнството внася тази нова формула на живеене – защото монашеството е отношение към социалната действителност, бягство от света. В историята на един народ християнството донася институция, която определя поведение към социалната реалност и готовност за жертва в името на Бога, в името на Христос. А св. Иоан Рилски, макар че имаме и други монаси, неслучайно оставя знака на монашеството в българската земя. Това е знак за устойчивостта!

За мен желанието за среща между двамата големи – единият, който губи държава, и другият, който с молитва след това я връща – между цар Петър и Иоан Рилски, е едно изключение в световната история. Когато му праща цар Петър злато и плодове, този човек взема плодовете и му отговаря: Царю, вземи си парите за оръжие и войска, да браниш народа си. Прозрението на големия човек…

Цар Петър става монах след това, той не умира като тронна личност. Много малко ще намерим сред императорите (освен насила да пратят императрицата в манастир) такива като княз Борис или цар Петър, които отиват в една институция, наречена монашество.

Не е достатъчно обаче само да кажете на цар Петър: Плодовете приемам, но златото не! (с него да си организира защита на държавата и да даде храна на културата, която баща му е оставил), и да отидете в пещерата и да чакате. Но все пак, св. Иоан Рилски за нас е пътека в историята на петвековното робство; достатъчен е неговият олтар да държи пет века будно и цялостно съзнанието на българина. Културата обаче е и живителна потреба!

Из “Златният век на българската книжнина”, сп. “Нур”, бр. 2/2009

Слово за българската култура

Едва ли има по-светъл празник за българския народ, за националната ни свяст и за историческото ни предназначение от празника на българската просвета и култура, от празника на славянската писменост – Аз, Буки, Веди, Глаголи… – онова, което даде нашият културен престиж.

Много неща са казани, десетки хиляди томове са изписани за братята Кирил и Методий. Тези двама братя в необходимост и в повеление (необходимостта идва от Моравия, повелението идва от Византийския двор) трябваше да носят защитната лампичка на славянския народ – Аз, Буки… И така те написаха тези букви. Тръгнаха и отидоха… Прогонени – един държавен глава ги прие и направи история, история на българския народ. С това той ги вгърна завинаги в световната история. Те нямаше да имат чертано име в историята на Европа, ако не бяха деца на България. А никой не можеше да изключи от страниците на европейската култура или на европейския живот тогава присъствието на България, която е една от трите големи държави в тези векове. Тази държава чертаеше съдбини, тази държава даваше път, тази държава даде и култура. Именно за това те влязоха в нейните страници, в страниците на световната история.

Аз искам да надникна малко по-другаде, искам да отворя една по-друга страница за битието на тези равноапостоли и за благодатния духовен, светлинен дъжд над тази земя, която беше белязана също така с още един равноапостол – княз Борис I Покръстител, за да стане тук огнище. Не огнище – просто клада на духовни, морални и културни ценности за целия славянски род, а оттам следовниците да го дадат като трапезен хляб на цялото човечество. Азбуката, която св. княз Борис прие като културна потреба чрез учениците на светите братя. Цар Симеон създаде книжовните школи Охрид и Преслав – апологети на Християнството и скриптори на държавата.

В съзнанието на този народ, който има дързостта да приюти гоненото слово, е белегът на необходимостта и изразът на прозрението, за да прави преценка и да съхрани съкровищата. Това е голямото прозрение на Борис Покръстителя! Това е белязаната звезда, която носи Симеон I, за да даде на своите скриптори простор, свобода и право да създадат онова, което ние наричаме „Златен век на българската книжнина“ – едно име, неповторимо в световната история.

Това е безпогрешната интуиция и творческото въображение! Един народ, ако няма творческо въображение, не може от буквите да направи мисъл и да напише светостта за поклонението си. Това носеше този народ. Това беше неговият индивидуален белег. Това беше личната му енергия, но и обществената му отговорност.

Като стратегия на културата – взехме буквата и я носихме на света, написахме книгата и я дадохме на школника. Стратегия, която и като религиозно битие ни опази – защити ни като крепостни стени не само срещу вулгаризирането на социалния ни бит, но и срещу светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволихме кандилцето в домашния ни храм да загасне. Защо? Защото имахме „Отче наш“ на славянски, на български.

Това е грамотността. Няма по-страшно робство от неграмотността, освен полуграмотността, която е унищожение на ценностите с претенция за величие.

Народ без просвета винаги е роб. Безспорно, тази йерархия на българската култура достига до това, което устоя тя да надмогне – до робството.

Културата не е рефлекс от мислене, а е едно душевно развитие, тя не отразява – тя променя

И точно това направи българското Аз-Буки, азбуката. Тя промени – промени битието на прабългарина, промени битието на славянина и направи България. Тя ги роди! От една нова утроба, утробата на културата, роди един народ, който до вчерашния ден се е разлъчвал по физиономии и етничност. Културата ги роди в единство. И затова казвам: тя не отразява, тя не е рефлекс на мислене – тя е мъдрост, която променя.

Из “Слово за българската култура”, списание “Нур”, брой 4 от 1993 г.

Кирилицата - пано, част от архитектурния комплекс "Създатели на българската държава" над гр. Шумен

Кирилицата – пано, част от архитектурния комплекс “Създатели на българската държава” над гр. Шумен

България – огнище на духовни идеи

Словото на Ваклуш Толев “България – огнище на духовни идеи” е изнесено по повод Деня на българската писменост и култура, на 25 май 1996 г., в гр. Варна.

За цилиндрите и каскетите

Потребата да се смени лика на България след Освобождението не можеше да се наложи другояче, освен да й се върне по силата на прераждането онова, което представлява националното величие. Нямаме боляри, но имаме преродени боляри – имаме висша класа. И затова съм казал: имахме седем души министри с цилиндри! Сега се хвалят с каскети… Никой от тези, които се борят за величие да управлява, няма глава за цилиндър! И много съм благодарен, че носейки каскета си, няма да обидят цилиндъра.

Това са големите неща, когато разгърнете психологията, историческия път на един народ. Цилиндърът не е бил разукраса, а респект. А когато сложат каскета, не всяват респект, защото съзнанието на този народ, който социализмът свари, нямаше никакъв респект към каскета. И каскетът не можа да събуди респект.

Така че именно цилиндрите, които носеха българите, говорят, че този народ е имал измерения. И виждате, че времената не затриват вътрешни дадености – 500 години робство, а преди това не е имало и цилиндри. Но в робството сме следели в Европа (където е имало просперитет) с какво ходят вече държавниците. И затова след Освобождението имаме министри с цилиндри. Затова фигурно казвам – „цилиндри“, което е безспорно социология.

Още 10 – 20 години трябват да се освободим от „връшника“, както се казва на стар език, на Съветския съюз, да се освободим от болшевизацията. Тези години биха отработили историческо вече поведение, а не робска психика, на която искате да й махнете каскета. Не може! Вие дори да й махнете каскета, не може да й махнете психологията. Така че още 10 – 20 години България ще отработва своя творчески, държавен образ, когато ще има единство с Европа.

* 2 август 2009 г., Родопа планина, публикувано в сп. НУР 3/2009

* Илюстрация: Фотография от почитане на годишнина от обесването на Васил Левски с министър-председателя Александър Малинов (най-ляво), министри и други официални лица, София, 30-те години на ХХ век | “Изгубената България” | www.lostbulgaria.com

Pin It on Pinterest