За мен смирението и примирението са два съвсем различни и далечни един от друг полюса. Примирението е поведение на приемане на статуса, то не е еволюционен момент. Примирението няма еволюционност, затова то е беда. Да не говоря за социалния страх, който изживява едно съзнание и го приема.

Същото е, когато този акт на примирение е към онова, което ни е сполетяло. Тогава идваме до момента – каквото съдбата е решила… Съдбата е част от изживяна еволюция, затова имаме минало. С примирението ние потвърждаваме минало. А с идеята за смирението, което приема смърт – защото много хубав е изразът на Христос: Смирих се до смърт – ние надживяваме миналото с една нова идея: Възкресението!

Смирението е енергия на Духа, докато примирението е напоено със социална енергия. Затова казвам, че унижението не е смирение. Смирението винаги ще бъде една доброволна жертва, в която няма никаква вибрация от страх, за да може да се направи Възкресението! То дава липса на болка при изнасянето на кръста до Голгота, липса на ненужен плач над причиненото страдание.

И само Иисус Христос можеше да извърви Голготския път и да понесе Разпятието със сложената тенденция за Възкресение; да го изходи със смирение като благодат дадена, осъществена и оставена за подражание. Той няма ограничения.

Смирението не може да бъде ограничено с добродетел! Може да работите хилядолетия с добродетелите, за да се изградите за смирение, но когато имате смирение, добродетелите ги няма! И неслучайно съм казал –

само смирението не е обидило Господа и съдбата…

Из „Смирение и примирение“, списание „Нур“, бр 2 от 2007 г.