Мечта и дързост
„Химнът на дързостта проникна нашироко.
И най-малките ученици се обърнаха към пътя
на търсенето и дойдоха при Нас, носейки
своите стремежи. Всеки донесе своите мечти…”
Агни Йога § -12
Ето този химн на дързостта в полето на желанията създава това, което ще роди образа на промяната. Наистина, може би това е сред най-хубавите химни на една от основните потреби на онзи, който променя света. Но, който променя света, трябва първом да промени себе си. И химнът на дързостта е в основата на всеки – не само на великия посветен, но и на най-обикновения човечец, защото този, който няма дързост, никога няма да изоре нивата си, за да пожъне. А който не жъне, не привнася приплод, както за собственото си добро, така и за своята челяд в нейния духовен размер (не само във физическия). Който няма дързост да стане рано и да посрещне Слънцето, няма да има сигурност, че ще види и пладнето.
Дързостта е гръм, който разцепва небесата и осветява път!
Един човек може да няма лична биография, но има лична история, а лична история се прави с дързост. Дързост е човек да тръгне на училище; дързост е човек да отвори книга; дързост е човек да влезе в храм; дързост е човек да се покае; дързост е човек да воюва за една своя теза – лична изповед, социална необходимост или историческа правда.
Логиката ни казва, че дързостта е промяна на нашето всекидневие. Тя е крила на мисълта ни, затова се нарича и мечта.
Човек от страх, че мисълта му, минавайки във фантазия нарушава неговото реално присъствие и осъзнаване на света, почне да не различава една творческа фантазия от фантазьорство. А онзи, който се лиши от фантазията като творчески полет, за да донесе от едно друго небе хляб на света?! Така големите творци, така големите мислители са донасяли това, което наричаме културна или духовна ценност.
Мечтата е пробудената мисъл за летеж.
Да излезете от седалището си, да напуснете трона си без грижата, че той може да запустее. Защо? Защото е казано: „Аз ще орося всички пустини.“ Дързостта е, която прокопава канали през пустините. (А какво е пустинята в нашето мислене? – едно старо битие изсушило плодността на ново мислене, каквото наблюдаваме като всекидневие… Всекидневието е една пустиня вече в нашата земя, в нашата плът, в нашите чувства, в нашите мисли.) Това е да намерите сили да оросите, т.е. да се издигнете, да направите дъждовност, да напоите пустинята си. Това е да вземете из едно друго небе нови мисли, да вземете нови рала, за да орете една стара земя. Човешката душа е толкоз стара, колкото цялата ни планета. Тя не може да има броени години – тя е родена със Земята и с нея ще довърши развитието си.
