Има социални, културни и научни революции, има духовни и планетни революции. Но има ли някъде из дълбочините на човешката история сакрални революции?

Социалните революции са резултат на натрупано недоволство! Те разместват пластовете, за да родят отговорност. Но тези революции ги бележат тръпката от страха, психозата на отрицанието и опиянението от жестокостта. Вземете Великата Френска революция – много „фина“ в своята жестокост и приложна сила, опива се наистина от отмъщение. Да не говорим за Великата Октомврийска революция, която пък е върхът на жестокостта и никога не е имало по-голямо пиянство от посредствената култура. Революция като Френската, която не ражда прозрение, не можа да създаде нов социален бит, а другата – Октомврийската, ражда социална даденост, но и тя е без прозрение. Социалните революции са деяние на ума, а не осенение на Духа!

Културните и научни революции са просперитетът на ума! Тогава когато един ум, осенен от Духа, излезе на преден план и с идеи прави свобода от невежество и от догми. Но при тези революции са качвали гениите на клади. Не само във времето на християнството, в тази „велика“ част от живота на християнството – Инквизицията, която качва на кладите кого ли не – и Джордано Бруно, дори и Галилей, който се отрича, но пак казва: „И все пак тя се върти“. Институциите прилагат жестокост, когато им се сменя статуквото с откривателства на научна или културна революция.

Духовните революции са творческо откровение! Но и то не се приема – за да бъде прието, се създава страхова психоза (и така се изливат седем чаши на отмъщението). Духовните революции с насилие са утвърждавали битие, с насилие са сменяли олтарни молитвености. Те сменят духовните стойности в човека и вървят в скàлата на Духовните вълни!

Планетните революции са огнен гърч, чрез който природата се освобождава от наслоения! Тези революции чрез вулканически или други някакви катаклизми затриват цели континенти или планетни поселници. Те дават знак, че еволюцията е изчерпила енергиите на етап от Мировото творчество. Такива са случаите например с изчезването на динозаврите и с потъването на Атлантида. Ама сега не могат да открият Атлантида… Това, че нещо не може да бъде открито, не значи, че не е било. (Скоро дадоха едно ново откритие – че в нашата Тракия е имало творчество още преди седем хиляди години, особено в пътя на строежа. Следователно сме преварили и египтяните, които са строили великите си пирамиди преди пет хиляди години.)

Какво е сакралната революция, след като знаем какво са другите революции и познаваме техните белези? Сакралната революция е свещена вътрешна революция, която създава ново поколение! Тя не е бавният ход на еволюцията, където се опиянява човек от безличие. Сакралната революция е осъзната божественост срещу хилядилетна монотонна обредност. Тя е Нова Духовна вълна с нов олтар.

Еволюцията намира изход чрез революцията! С революцията или трябва да се изплаща карма – когато се връщате назад, или трябва да се направи скок в еволюционния път – напред.

Из „Сакралната революция – Ново поколение“, „Нур“ 1/2015

„Конфликти в еволюцията“ e един проблем, който изразява по-скоро вътрешната вибрация както на отделната личност, така и на социалната общност. Този голям проблем е вътре у нас и вън от нас. Той има своето предназначение, за да видим онова, което в личната ни битиейност, в социалната общност, в човешката животворност и в природната даденост като цяло прави своите спазми в идеята за съвършенство. Затова казвам, че

еволюцията няма за задача да създава благоденствия, а да създава Богове!

Волно или неволно, като част от общия Космос (а човекът е наречен микрокосмос), ние вибрираме със спазмите, които цялата природа изживява, защото сме нейна плът. И ние безспорно растем с нея. Всеки един от конфликтите, които изживява Космосът като цялост, или човешката общност, а след това и отделната личност, физиономират нашето пътуване към Богове.

Но тайната, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а Богове, не се състои в това, че трябва да станете паупери, т.е. бедняци, а просто да станете Богове, чието богатство имате, когато поискате. Защото няма по-голямо и неизменно богатство от това, а не тъжната участ на променливостта, която всеки човек жъне и след това вършее и когато отсее, казва, че зърното му е малко, защото е преходно. Самата същност на фразата Богове, а не благоденствие е възможността винаги да бъдете богати. Този, който като Бог е богат, не може да изживява кризата на недоимъка. Но който е богат в желанията си, още не значи, че е богат в мисълта си, а който е богат в мисълта си, още не знае всичко и няма основание да е богат в причинността си. Еволюцията точно това прави в човека – дългото пътуване, което от бедност ви води към богатство на знанията; обожествяването, което безспорно е съпридружено с идеята за развитието!

Първият конфликт в човека е да краде безсмъртието, като минава през смъртта!

И тогава излиза онова вложено у нас – Онзи борещ се за себе си като светлина, като прозрение, като път да излезе от материята – Кундалини, Бог у нас законспириран. Бог ни твори, а дълбоко в нас е законспириран. Но Той започва да излиза напред в идеята на мъдростта – на знанието, наречено змия. И змията какво ще каже: Не, няма да умрете, а ще бъдете като богове.

Вложена е в човека тенденция да бъде Бог – енергията на Боговложението у нас е тази единствена ос, около която се въртят седем кълба, каквито са нашите тела. Дали тази Мирова енергия влиза във всяко едно от тези кълба, от тези наши тела и как ги осветява? Има ли конфликт? Безспорно. Вътрешен конфликт има между желание и мисъл, между мисъл и откровение, защото те са различни кълба в Божествената ос на човешката еволюция!

Колко много тревожност и колко много конфликтност има в самата еволюция! Конфликт след конфликт, но какъв – градивен! В еволюцията без гърч не може. Колко много трябва да се работи, за да може да прерасне едно усвояване на света!

Знанието се ражда с конфликти!

Из „Конфликти в еволюцията“, сп. „Нур“, бр. 1/2016

…не събирайте трохите на миналото!

Миналото е най-страшният вал, който човешкият крак трябва да надкрачи. Най-трудното е именно прощението с оно­ва, което е останало, и чиято битнина има много подчертано вътрешно присъствие у нас. Това е миналото ни съзнание – на­викът да стоим в един и същи дом, в един и същи храм; да па­лим едни и същи свещи, да се кръстим пред една и съща икона…

Който се тревожи за себе си и плаче за миналото, той не разбира еволюционните сблъсъци. Не трябва и да се обвинява миналото. Ако потребата на бъдещето ви налага жертва, направете я! А хората точно от това се лишават. Миналото не може да служи за извинение. Ако в него сте отработили себе си, бъдете му благодарни. Не хвърляйте с отрицание дрехата на миналото, свалете я с чувство на благодарност, че ви е била потребна.

Този, който плаче на гроба на миналото, той не прави напредък.

Свободата от минало не е да се смени довчерашната дреха – не, сменя се душевността! А душевността не се състои само от това, което сега хората познават. Не може да се отрече, че те носят и тотема, и многобожието, че носят натрапените добродетели: не лъжи, не кради, не убивай…! А както виждаме, светът и убива, и краде, и лъже. Фактически добродетелите, с тяхната натрапена тенденция, омърсиха (и още продължават да омърсяват) ръцете…

В никое начало новото не може да бъде понесено, ако не лежи идеята за свободата като върховна даденост. Ако не се даде на хората идея за свобода и те не са я овладели – нито имат духовно чисти ръце, нито могат да живеят с плода на надеждата, нито с грижовност могат да ожънат нивата на изобилието – те ще имат болезненост. Тогава как ще понесат идващото?!

Из „Беззаветен Завет“

На Учителя не са потребни поклоненията, нито регистрираните други уважения. Той не е дошъл с цел, а е дошъл със задача на служение. Учителят служи — Той няма цел. Целта е на тези, които се развиват, за да стигнат в едно учение и след това, получили своето освещение, да се научат да служат. Служението е път в еволюцията, а еволюцията е животът на онова, което ратува за обожествяване и се себепознава в Отца. Затова ученикът трябва да добие съответните качества, чрез които свидетелствува за Учителя си.

Учителят дава, но не натрапва; Учителят съветва, но не наказва; Учителят благославя, но не иска благодарности.

Който се върне да благодари, губи Пътя. Така че, когато видите Учител, който иска благодарности и ви връща от пътя и ви губи пулсацията — посъмнявайте се малко. На Учителя благодарност не е нужна. Ако чувството си за благодарност сложите като идея за възхищението в будността си, вие сте пораснали и вървите. А Той е имал от какво да познае, че сте Му благодарили. Вашето съвършенство е Неговата благодарност.

…

Еволюцията е гасила хиляди огньове на верското самочувствие на човека. Еволюцията е основният закон, от който никой Учител не се е отказал и никое Учение не го е пренебрегналo (независимо официалността). Никой ученик не е вървял напред, нито може да се развие, ако се лиши от еволюцията. Точно ученичеството показва признание на закона ѝ, защото от първи клас върви нагоре. Това е най-добрият израз, че са го признавали. А този, който не иска да усвои закона на еволюцията, той не разбира от Всемирността, на която е задължен всеки.

…

Това ще даде Вълната на Мъдростта и това е, което има да се научи — Знание, което като Всемирност ви дава йерархия. В такъв смисъл трябва да кажем, че само силният може да измъкне плевела от душата си, без да се страхува, че семената на добрата жътва ще бъдат също така измъкнати. Затова Христос каза на учениците си: Почакайте да узреят и тогава… А силният плеви. И когато една школа, когато едно учение влизат в Пътя и душата на човечеството, плевелите на едно минало — било в разряда на добродетелите, било в метафизичното мислене, било в приложната социалност — трябва да бъдат измъкнати. Това правят всички Учители. И затова Иисус каза: Аз не дойдох да ви донеса мир, а меч. И Той наистина донесе меч. Меч, който рани милиони души; меч, който разсече хиляди вериги; меч на една нова религия — религията на Любовта.

…

И сега Вълната на Мъдростта ще ви освободи от скàлата на Добродетелите, в които много се заплитат. Губейки пътя, заплитат се в добродетелите. А без добродетели няма нравствено изграждане. В „История на религиите“ разгледах религията и като духовна потреба, и като нравствена градация… Това не е отричане от нравствената добродетелна схема. Но трябва да се знае какво трябва да надкрачим. Христос коя схема надкрачи? Тази на Правдата — без да я отрича. Така че, когато казвам освобождение от скàлата на Добродетелите, сложете си новата мерилка за добродетели. Няма врагове! „Обичайте ги“, рече Той. Аз ви казвам:

Няма зло, има нееволюирало добро!

Полярностите не бива да определят битието ви. Развитието ще ви научи и вие ще степенувате добродетелите, защото Мъдростта като Светлина чертае образа на служението.

Из „Учител, Учение, Ученик“, списание НУР, бр. 1/1993 г.

Най-трудно е да се дефинира що е свобода и дали тя ни дава достатъчно възможност, ако нашата готовност е така узряла, че да няма колебание в правото на избор.

Една фраза на Христос дава великолепна представа за това, защото тя разкрива всичко: Каквото си посял, това ще пожънеш. Ти си, който сееш, който после ще вземеш сърпа и ще жънеш класовете на социалната зрялост или безкласието; ти си, който като духовност, ако не посееш нищо, няма какво да пожънеш. Но който сее ветрове, ще жъне бури! Има вътрешни и социални бури, дори и духовни катастрофи.

Възможно ли е да жънете нещо, което не сте сели? Всеки може да бъде съблазнен от чуждото изобилие, но няма да му стигнат силите да пожъне чужда нива! Затова още в началните заповеди е казано: не пожелавай чуждото, защото с това ограничаваш личната си свобода.

Свобода на избор не значи посегателство върху онова, за което не си работил!

Много често в еволюцията за потребност от свобода личните очи пожелават чуждото — това показва липса и на вътрешно проницание, и на прозрение. Тогава се ражда една много странна формула — човекът отива при оракула, за да му разтълми и каже това, което той не е потърсил в личното си прозрение! И тогава идва конфликтът между чуждото мнение и личното познание.

Идеята за оракула като институция отдавна стои в пътя на човека (който като личност ще го търси) — имало е риши, пророци, сибили, авгури… И когато се изпречва пред социална беда, оглавяващият някакъв исторически организъм отива там. Така се ражда и утвърждава пророческата институция. Но това е внушение отгоре-надолу — не идва от човека, а от посланието или осенението. Така свободата се ограничава — както личната, така и социалната.

Христос казва, че всеки трябва да вземе кръста си и да го изнесе. Към какво — идеята за свобода чрез двубоя между Дух и материя. Това е Голготският път, който е път за божество. Следва идеята за която гробницата свидетелства: че човек е безсмъртен — защото възкръсва.

Можем ли да говорим за свобода на свободите? Когато се усвоят всички религиозни доктрини, свободата няма да бъде характеризирана, тя ще бъде Живот. А Животът не може да бъде характеризиран. Като противовес стои смъртта, но безсмъртието в отвъдността я опровергава. Тогава остава ли ни правото да си избираме смърт или безсмъртие? Когато се освободи, човек ще има Живот и няма защо да избира.

Еволюцията позволява избор, а Свободата дава Живот!

Из “Свободата на избора”, списание „Нур“, бр 3 от 1997 г.