На Учителя не са потребни поклоненията, нито регистрираните други уважения. Той не е дошъл с цел, а е дошъл със задача на служение. Учителят служи — Той няма цел. Целта е на тези, които се развиват, за да стигнат в едно учение и след това, получили своето освещение, да се научат да служат. Служението е път в еволюцията, а еволюцията е животът на онова, което ратува за обожествяване и се себепознава в Отца. Затова ученикът трябва да добие съответните качества, чрез които свидетелствува за Учителя си.

Учителят дава, но не натрапва; Учителят съветва, но не наказва; Учителят благославя, но не иска благодарности.

Който се върне да благодари, губи Пътя. Така че, когато видите Учител, който иска благодарности и ви връща от пътя и ви губи пулсацията — посъмнявайте се малко. На Учителя благодарност не е нужна. Ако чувството си за благодарност сложите като идея за възхищението в будността си, вие сте пораснали и вървите. А Той е имал от какво да познае, че сте Му благодарили. Вашето съвършенство е Неговата благодарност.

…

Еволюцията е гасила хиляди огньове на верското самочувствие на човека. Еволюцията е основният закон, от който никой Учител не се е отказал и никое Учение не го е пренебрегналo (независимо официалността). Никой ученик не е вървял напред, нито може да се развие, ако се лиши от еволюцията. Точно ученичеството показва признание на закона ѝ, защото от първи клас върви нагоре. Това е най-добрият израз, че са го признавали. А този, който не иска да усвои закона на еволюцията, той не разбира от Всемирността, на която е задължен всеки.

…

Това ще даде Вълната на Мъдростта и това е, което има да се научи — Знание, което като Всемирност ви дава йерархия. В такъв смисъл трябва да кажем, че само силният може да измъкне плевела от душата си, без да се страхува, че семената на добрата жътва ще бъдат също така измъкнати. Затова Христос каза на учениците си: Почакайте да узреят и тогава… А силният плеви. И когато една школа, когато едно учение влизат в Пътя и душата на човечеството, плевелите на едно минало — било в разряда на добродетелите, било в метафизичното мислене, било в приложната социалност — трябва да бъдат измъкнати. Това правят всички Учители. И затова Иисус каза: Аз не дойдох да ви донеса мир, а меч. И Той наистина донесе меч. Меч, който рани милиони души; меч, който разсече хиляди вериги; меч на една нова религия — религията на Любовта.

…

И сега Вълната на Мъдростта ще ви освободи от скàлата на Добродетелите, в които много се заплитат. Губейки пътя, заплитат се в добродетелите. А без добродетели няма нравствено изграждане. В „История на религиите“ разгледах религията и като духовна потреба, и като нравствена градация… Това не е отричане от нравствената добродетелна схема. Но трябва да се знае какво трябва да надкрачим. Христос коя схема надкрачи? Тази на Правдата — без да я отрича. Така че, когато казвам освобождение от скàлата на Добродетелите, сложете си новата мерилка за добродетели. Няма врагове! „Обичайте ги“, рече Той. Аз ви казвам:

Няма зло, има нееволюирало добро!

Полярностите не бива да определят битието ви. Развитието ще ви научи и вие ще степенувате добродетелите, защото Мъдростта като Светлина чертае образа на служението.

Из „Учител, Учение, Ученик“, списание НУР, бр. 1/1993 г.

Най-трудно е да се дефинира що е свобода и дали тя ни дава достатъчно възможност, ако нашата готовност е така узряла, че да няма колебание в правото на избор.

Една фраза на Христос дава великолепна представа за това, защото тя разкрива всичко: Каквото си посял, това ще пожънеш. Ти си, който сееш, който после ще вземеш сърпа и ще жънеш класовете на социалната зрялост или безкласието; ти си, който като духовност, ако не посееш нищо, няма какво да пожънеш. Но който сее ветрове, ще жъне бури! Има вътрешни и социални бури, дори и духовни катастрофи.

Възможно ли е да жънете нещо, което не сте сели? Всеки може да бъде съблазнен от чуждото изобилие, но няма да му стигнат силите да пожъне чужда нива! Затова още в началните заповеди е казано: не пожелавай чуждото, защото с това ограничаваш личната си свобода.

Свобода на избор не значи посегателство върху онова, за което не си работил!

Много често в еволюцията за потребност от свобода личните очи пожелават чуждото — това показва липса и на вътрешно проницание, и на прозрение. Тогава се ражда една много странна формула — човекът отива при оракула, за да му разтълми и каже това, което той не е потърсил в личното си прозрение! И тогава идва конфликтът между чуждото мнение и личното познание.

Идеята за оракула като институция отдавна стои в пътя на човека (който като личност ще го търси) — имало е риши, пророци, сибили, авгури… И когато се изпречва пред социална беда, оглавяващият някакъв исторически организъм отива там. Така се ражда и утвърждава пророческата институция. Но това е внушение отгоре-надолу — не идва от човека, а от посланието или осенението. Така свободата се ограничава — както личната, така и социалната.

Христос казва, че всеки трябва да вземе кръста си и да го изнесе. Към какво — идеята за свобода чрез двубоя между Дух и материя. Това е Голготският път, който е път за божество. Следва идеята за която гробницата свидетелства: че човек е безсмъртен — защото възкръсва.

Можем ли да говорим за свобода на свободите? Когато се усвоят всички религиозни доктрини, свободата няма да бъде характеризирана, тя ще бъде Живот. А Животът не може да бъде характеризиран. Като противовес стои смъртта, но безсмъртието в отвъдността я опровергава. Тогава остава ли ни правото да си избираме смърт или безсмъртие? Когато се освободи, човек ще има Живот и няма защо да избира.

Еволюцията позволява избор, а Свободата дава Живот!

Из “Свободата на избора”, списание „Нур“, бр 3 от 1997 г.