Гласът първо се е учил на напевност. Когато викнете отсрещния, не трябва да го уплашите. А начинът, по който го викате, определя поведение. Другият трябва да ви приеме като близък, за да не живее с чувството на страх и несигурност. Следователно изкуството в цялост е било и идея за сигурност. Така се е идвало до разговорката, до песента. Значи преди да е имало друго изкуство, е била песента. Тя е кореспонденцията, от която се извежда контактът.

Второто е ритмиката, защото без преповтаряне на фразата музиката няма сила. Повикът като вътрешна музика, за да не плаши отсрещния, е трябвало да бъде хармоничен, а докато другият усвои това, се ражда идеята за повтарянето. Затова в песента фразата се повтаря.

В музиката пространството е по-малко материално. Жан-Филип Рамо (френски композитор, 1683–1764 – б.ред.) казва, че „не музиката е част от математиката, а обратно, науките са част от нея, защото те се основават на пропорциите, а резонансът на звучащото тяло поражда всички пропорции“. Има някаква логика и някакво предсещане в това – нали човек преди да почне да смята, е пеел. Слухът е предшествал и зрението, за да се събуди реалност в материята. А когато се победим като материя, т.е. когато я одухотворим, ще можем да слушаме и музика, която няма звуци. Тогава няма да имаме нужда от материалния звук, от ноти, но дотогава ще я схващаме с определени вибрации.

Когато Бетховен загубва слуха си, написва най-великата симфония – Девета (на съдбата), защото е имал вътрешно откровение. Той, който няма ухо да улавя външни вибрации, написва съвършената Девета симфония, защото тя е вътре в него.

А при Бетховен изкуството не е само музициране, не е само композиране, а и достойнство. (Затова когато го поканват да дели държавни трапези, той отказва.) Когато някой е казал: „Е, това е Бах!“, Бетховен извиква: „Не, това не е Бах (поток, преведено от немски), това е океан!“ Виждаме как изведнъж реагира душата му – можеш ли да събереш Бах в един поток! Бах е океан, в същото време и проповед, а Бетховен е една цяла Вселена!

Изкуство, което променя света, е творческо вдъхновение, а изкуство, което служи за живот, е вътрешно откровение!

Из „Лъчът на Предсказанието”, сп. „Нур“, бр. 3/1996

ОЩЕ:

Изкуството – израз на неизбродността на душата

Не тайна, а разкрита истина е, че живеем в благодатта на Бога, но се осъществяваме по личната си воля. А изкуството като израз на неизбродността на душата, като вътрешно вдъхновение и като Божие пратеничество е най-пищната разцветка, най-хубавата панорама на духовността, изразена в песен, картина, приказ, скулптура, архитектура… И най-същественото в изкуството е самият човек. Трудно е да се каже, че Отец е бил скулптор, художник или поет, когато е ваял човека от плът, но е вложил изкуството в душата му, която Го изразява. Ето каква обширност и какво вътрешно усещане трябва да носим, за да можем да осъществяваме тази благодат. А потребността от изкуство не може да бъде изчислявана, както душевността не може да бъде измервана!

Велико преживяване е, когато човек застане пред един творчески образ. Как го усвоява, как го признава, с каква всеотдайност благодари, е въпрос на йерархия на личния му свят, но в същото време е достижение и на личността, която поднася от великия хляб на Божествеността. Има хора, хранещи се с трохи, но винаги има и неизбродни големи души, които отиват в незнайни светове, за да кършат от голямата пита и дават залък на всички.

Разбира се, не можем да съдим оногова, който иска да прави съвършено изкуство, но не може. Ние винаги трябва да делим изкуството от опита да се прави такова. Радостно е, когато една душа се пробуди и иска в песента или в картината да сложи личната си мъдрост, но трябва да живее в смирение, че това още не е всичко. Човекът не може да се лиши от пробудено чувство за естетическа оценка, нито да спре ръката си, когато някое вълнение премине през нея, нито да каже на гласа си: „Не прави напеви, защото ще смутиш природата!“ Може и фалшиво да пее, но пее; може да не е Рембранд, но рисува; може да не е Омир, но създава картини със словото си; може да не е Микеланджело, но с длето и чук вая образ; може да не е Иисус, но прави молитви! Свидетели сме на достатъчно праисторически образи, които трудно възприемаме като велико изкуство, но все пак този, който е правил молитвен кумир или идол, е вложил в него и естетика, и религия, и молитва.

Изкуството съчетава и музика, която се усеща, и картина, която се помни, и мъдрост, която дава живот.

Малцина наистина правят изкуство, защото то трябва да съчетава и музика, и поезия, и картина, и мъдрост – трябва да създава форма на светлината! В една пирамида има и светлина, и зазидана сянка, има и песен, и писмо (под мумията стои „Книга на мъртвите“, т.е. правила на живот). Така изкуството събужда око, ухо и сърце, събужда ум и откровение. В него е и линията, защото без овладяно пространство не може да се прави изкуство. Стихотворната образност, ритмиката, певността, вложената мъдрост са късове овладяно пространство, които трябва да уловим. Затова този, който ще извае образец в някоя от формите на изкуството, трябва да го носи в цялост; затова онзи, който ще прави пирамида, трябва да има целостта в душата си – тя да вибрира в плътта му, та когато гради, окото да вижда архитектурната форма в светлина, ухото да влага музиката на седемте сфери в тяхната песенност. Наистина през прозорите на пирамидата се вижда Вселената в звездната ѝ цялост – в нея са измеренията на геометрията, там е песента на сферите (за която Питагор ще говори чак хилядолетия след това).

Из „Лъчът на Предсказанието“, сп. „Нур“, бр 3/96

„Блага вест“, худ. Атанаска Маринова