Независимостта – право на трон и на лична съдба

Независимостта короняса и освети институцията Българска държава!

Историята на България като вложена политика на възможностите в националния дух на нашия народ само тук има над 1300 години битие, а преди това – повече от 2-3 хилядолетия.

Най-голямата доблест на българския народ е Независимостта! Тя е национална потреба, при наличие на държава с територия, но подвластна; тя е право на достойнство на българите.

Най-същностната страна на Независимостта е правото да искаме обединена България. И единствената сила, която мотивира жертвите ни, е свободата – свобода от сюзерена и от международния надзорник; свобода от наложените контрибуции; свобода да присъстваме на международни конференции, отнасящи се до съдбата на собствената ни държава…

Като исторически феномен и като историческа даденост Независимостта сублимира онова, което енергията на еволюцията е градила в нашата история. Ние водим битки за освобождение, но го получаваме, без да имаме свобода! Цели 30 години от Освобождението си нямаме свобода и цели 23 години от осъществената част на нашата национална потреба за съединение нямаме независимост.

Независимостта е отворената завеса пред олтара на свободата!

Свобода без независимост е само освобождение! Тази разлика трябва много добре да се направи…
Битката за Независимостта следва съдбата на българската национална духовност!

Ние не излизаме с четничество за независимост (четничество имаме за обединение и помощ на българите в Македония), не развяваме байраци. Тук ролята е вече на нашата дипломация, особено при княз Фердинанд. Дипломацията е пъпната връв на държавата ни с националния дух и окото на историческата ни потреба! … Дипломацията е прозрение за бъдеще, а не искане за настояще!

С Манифеста на Независимостта приносът на цар Фердинанд към българската история е безспорен. На този ден тържествува не само доблестта, а провиденцията на историческото предназначение, излязло от ковчега и направило своето велико възкресение. Това определя една нова физиономия, една дълбока бразда в историческото ни минало, от която израства споменът за предишно велико присъствие на осъществяваща се България. Да обявим своето право на личен държавен живот, на свое историческо себесъзнание, на международно присъствие с връщане трона на царете като йерархия на взаимоотношенията – това е акумулираният, изобразеният лик в историческия иконостас на българската държава в нейния акт на Независимост!

Из „Духовните дарове на България”, том ІІ

Имаме Независимост, защото сами си я извоювахме

Свобода без независимост е само освобождение.
Българите получихме освобождение, но не получихме свобода!

Независимостта като тържество на националната ни потреба не се загуби в хилядолетията и я търсихме столетия в идеята за свобода. Ето защо искам да започна словото за Деня на Независимостта на България с идеята, че трябва човек да има измерение в преценката какво е да не си свободен и какво – да си свободен. Аз имам една особена формула – че свободният човек е ограничен Бог. Но този свободен човек трябва да даде възможност ограниченият Бог да се изведе в живот и затова казвам, че

човекът е един бог в развитие.

Идеята за зависимостта на човека е право на неговата еволюция. Следователно, ако говорим, че сме изходили голям дял от пътя на еволюцията, стигаме до известни признания за усвоени добродетели, което ни освобождава от първичността да се наричаме грешници. Въпросът е кога човек може да каже, че е повече от безгрешния? Тогава, когато е ял плода на знанието, а не когато се е уповавал на изкупление на грях чрез жертвоприноси. Защото жертвоприносът е една илюзия на утешението, че вървиш по правия път. Не може, разбира се, този, който изповядва правда, да не го върши, понеже той няма прозрението, което знаещият е в състояние да си позволи, той няма и вътрешната пробуда на вярата.

Така че две неща липсват на личността, за да бъде независима – йерархията и еволюцията ѝ. И не можем да упрекнем човека, че е зависим; можем обаче да кажем, че тръгвайки по пътя на зависимостта, той трябва да направи принос на личната си готовност да си извоюва независимост. Тогава нека свободният човек да даде още повече неограниченост – да изведе Бог в цялост! А фразата ми, че човекът е един еволюиращ бог, е именно една теза за независимост от веригата на зависимия.

В социален план ние трябва да намерим нещо друго – кой захранва обществата в техните тенденции за исторически път. Безспорно идеите! А най-голямата идея ще останат Ученията, които са направили религии. Другата голяма идея е зрелостта на човека да прави история. И ако този човек е един цезар, той има право да упражни волята си да създава независимост на онова, което води. Така се разбира защо упълномощеният цезар може да упражни понякога повече воля от позволената с оглед на бъдещето на това, което води. И тогава неговата потреба да освети делото си е да извика жреца за молитвата пред олтара.

Когато говорим за отделния човек, знаем, че той е част от една целокупност – там, където един народ е направил история и където една нация е сложила паметници както на културата, така и на своята битнина като държава и територия. И ние, българите, сме имали нещо изключително в историята на човечеството – имали сме цезари, които са носили идея за държава и са създавали трон; имали сме жреци, които са правили молитва и са освещавали олтари заради националната битнина и историческата ни пътека.

Каква е била ръката на щедростта на Небето към българския народ е безспорно зримо – безспорно зримо е, защото Византия я няма, Римската империя я няма – България е тук! Опитвала се е историята да ни насилва, но това е позволявало в липса на свобода да раждаме и други добродетели и да оставяме бразда дълбоко в човешкото битие – не само в собственото ни като народ. Така сме изработвали необходимостта, когато някой след това ни отнеме свободата (както със Санстефанския прелиминарен договор получихме освобождение, но не свобода), да я потърсим чрез независимост.

В политиката, в дипломацията измеренията са на историческия миг. Точно това ползват българската политическа дипломация и българският княз Фердинанд в идеята на независимостта. На някои той може да е неудобен, но историята не може да го махне, не може да отрече това, че е бил държавник с измерения; идеологиите не определят поведението на големия!

Историята като национална потреба осъществява националния Дух!

22 септември 1908 година – актът на Независимостта! (Това е акт на независимост, не още протокол на признанието, който също има един тънък, пак бих казал изящен дипломатически маниер.) В Търново, в Иван-Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“, изградена в чест на победата ни при Клокотница, а после и на старопрестолния Царевец, княз Фердинанд (който се завръща от Австро-Унгария и заедно с министрите, които са го чакали в Русе, пристига в старопрестолния град) прогласява Манифеста с думите: Съединената… – защото въпреки, че е имало Съединение, все пак е имало деление и непризнание, а Източна Румелия е плащала страшни данъци на Турската империя – Съединената на 6 септември 1885 година България става независимо Българско царство! Съединената – колко уточнено! (Може би те са имали време да учат дипломация…) И определено – Фердинанд обявява, министър-председателят и всички министри са там – ставаме Царство България! Кесарят, царят Фердинанд I; le Roi des Bulgares! – Царят на българите! Акт на Независимост – 1908 година 22 септември!

На този ден тържествува не доблестта само, а провиденцията на историческото предназначение, излязло от ковчега и направило своето велико възкресение – не мъртвецът, живият, който владее самокръщението, да оглави бъдна, независима България! Всичко това определя една физиономия, една дълбока бразда в историческото ни минало, от която израства споменът за велико присъствие на една осъществяваща се нова България!

Да обявиш своето право на държава, на трон, на бъдеща история! Право, дело на дипломацията – не на мига, а на цар и правителство.

Независимостта е същината на енергията на бъдещата ни история!

С нея водим последователно след това войни. Това е енергията на бъдещата ни държава – водим битки като независими; правим победи, които са неповторими. Отделен е въпросът как Великите сили ни отплащат за това.

Една идея има, която не бива да забравяме – получихме Освобождение без свобода, но получихме Независимост, защото сами си я извоювахме! Не чакахме някой да ни я даде. Когато ние я направихме, другите бяха принудени да ни я признаят. Нека сега да не правим така, че да загубим независимост от това, че политическите пристрастия са повече от отговорността! Това говори за малоценности, които нашата история не бива да приеме в своите страници. Нека не опозоряваме историята си с безотговорност пред нация и живот!

Идеята за независимостта е поведение и на личността – доколко може да се осъществява като свобода!

И тогава вече с основание можем да кажем, че от нашето знаме „Свобода или смърт“, трябва да махнем смъртта, за да останем само със знаме за свобода! И както казвам, свободният да е свидетел на един ограничен Бог или ограниченият Бог да свидетелства за един свободен българин. Трябва да върнем доблестта като отговорност и жертвата като готовност. Тогава ще намерим какво ни е предоставило човечеството в своите култури. Защото нацията не оспорва универсалната теза човечество!

Защо ние искаме Доктрината на Мъдростта да стане нов олтар? Защото човечеството страда от безидейност. Затова направихме Независимостта, защото не изповядахме оглозганите идеологии на Европа – живяхме със своята национална потреба! Смешно е да се говори, че някой е искал да потвърди или да приложи християнските добродетели – две хиляди години се прилагат. На кого са липсвали – на безверника? Не, безверници няма, безбожници има! А и безбожниците си бяха направили кодекс на морала. Така че ако искаме да правим нещо, нека събудим жертвата като готовност за независимост.

Потребно ни е какво? Това, което една независимост извиква. Не е проблемът формата на управлението, не е проблемът в това, че може да кажете „le Roi des Bulgares“ и след това цяла Европа да ви приема – не! Проблемът е – можем ли да направим човека свещен, а не институцията! Независимостта е първата валенция на голямата тайна човекът е свещен. И празникът на Независимостта ни е щедър дар, отреден от Космичната даримост на българина!

Онова, което може да освидетелства Независимостта на България, е поведението на поколенията, знаещи, че е имало такава потреба и такава дадена жертва. Независимостта короняса и освети институцията Българска държава!

Из „22 септември – Ден на Независимостта“, сп. “Нур”, бр. 3/2002

Вижте още “Независимостта – право на трон и лична съдба”