Историята не е просто наниз от събития. Историята е провиденция на Духа – реализиран Дух в събития. Ето защо историята досега не е била “учителка на народите” – народите още не познават духовните енергии и законите, по които те се материализират в събития. Защото не всяко събитие прави история и не всяка личност, която участва в правенето на събитията, носи и осъществява провиденцията на националния си дух.

Историята е съхранена памет за миналото; историзмът е прозрение, което прави бъдеще с бъднина.

България е доказателство, че не големината на територията или бройността на народа са съществени, а будността на националния дух и предназначеността му в тайната на човечеството. Ето защо никъде другаде по света няма да открием Ден на народните будители. Тук Дух и воля чертаха път и битие, в който народът ни квалифицира поведението на своите белязани личности като будители.

Докато Европа градеше цивилизация (цивилизацията е предметност), то България в една достойна историчност раждаше култура (културата е духовност), която хранеше и Европа. Ето само един, макар и малко известен факт: когато в “цивилизована” средновековна Франция, а и в цяла Европа, поезия се е пишела само на мъртвия латински, един Пиер дьо Ронсар, личност с български произход и култура, пръв написва стихове на говоримия френски език – защото в родината му невероятно дълбоката по идеи поезия и литература се е пишела на родния език. А този наш принос към Европа е една дарена свобода – тайната на Будителството!

Кое е достойнството на българския народ? Достойнството на българите е, че не търсят култура вън от себе си! Нашето Възраждане не е събудено от прокламациите на Френската революция – историята на Паисий е написана много по-рано. Никой не може да внуши идея за национален дух и историческа осъществимост, освен това, което носим в пазвата си – от собствената си съкровищница да извеждаме мъдростите на Националния дух. Ренесанс правят европейците – с връщане на забравената култура на древногръцките мислители и философи, защото им липсва самородна култура и знание. Българското Възраждане не връща минало, а отстоява величие, което сме имали. Ние нямаме необходимостта от Платон и Аристотел, защото имаме личности-творци от ранга на Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър – непознати титани на световната култура (Ето основанието на Паисий да каже: “Има ли сме!”).

Будност и будителство има там, където се раждат нови идеи. Разбира се, че българското будителство не започва с Паисий, а е много по-древен феномен. Можем да го открием в дързостта на Аспарух, нарушил завета на баща си, защото прозрението му е нашепвало къде България ще пребъде и провидението го е водило към тези свещени земи. Но “Имали сте!” на Паисий е тайната на българското Будителство и неговата емблема в съзнанието ни. Не онова преекспонирано засега “О, неразумний, поради что се срамиш …” (недоволството е отрицание, което няма нищо общо с будността на Духа), а точно позитивът “Имали сте!” – като предпоставка за това, че пак ще имаме. … А ние наистина правим нещо, което светът няма. Светът може да има своите каменни, бронзови и сребърни ери. Ние имаме Златен век на българската книжнина! Защото сме имали не само култура, носена от личности, но и личности като княз Борис – Покръстителят и цар Симеон – Просветителят, раждали стратегия за култура и стратегия на културата. Имаме Левски – неизмерим в копнежа си за свобода и в себежертвата пред олтара на националния Дух. Жертвата на такива будители не само осветява историческите събития, тя ражда бъднина! Защото будителството е сублимираният национален Дух за историческо осъществяване на култура и живот – не за популярното днес “оцеляване”.

Трябва ли да помним своите будители? Помненето не е достатъчно – трябва да осмислим тяхната жертва и от нея да изведем енергии за достойно бъдеще! Нужни ли са нови будители? Всякога! За да се осъществи в цялост един народ, са нужни жертвени личности, а не назидатели, не “бащи на народите”, не партийни водачи.

Идеята за Обединена Европа също иска будители. Будността е бъдеще за човека, а будителството – тайна на Духа в приложност.

В пазвата на възмъжаването ни влиза и това, което е негаснещият огън в светилището на българската будност – Будителството. Будителството е провиденция на Духа в историзъм! Тогава, когато се е мислило, че огънят е загасен (една тайна носи българинът – Огънят!), в пепелта са стояли въглените и именно Будителството слага вятъра на своята национална доблест. Издухваме пепелта на вековете, извикваме това, което предназначението ни е дало. Тръгва нашето Възраждане, което има много богата и провиденциална историчност. Ето защо то не започва с ренесанс на гръцката стара философия. За разлика от Европа ние не правим Ренесанс, а той не ни и трябва. Ние не преселваме чужда култура и философии, защото имаме своя достатъчно величава култура като същност, а и притежаваме знака на една белязана земя.

Будителството е иконостасът на идеята ни за свобода и култура! Нашето народно будителство, Възраждането е уникат – няма го в световната история! То е национална отговорност – една от най-големите ни идеи, която сложихме в пазвите на бъдещето, защото го усвоявахме в приложността на едно минало. И то не е от деня на искането да се освободим от робство. Будителството е, още когато вземаме една земя и трябва да я направим територия; когато правим един нов институт, когато правим две нови школи – Охридската и Преславската, и една трета – Търновската след, векове… И с основание се гордеем, че с Възраждането ние сме доработвали характеристиката на духовното възмъжаване, на духовната даденост, която носим в хилядолетията. Вековете не можаха да погубят вътрешната ни иконография, защото духовната ни същност стоеше жива в душите ни! Безспорно там има една дързост, има един основен белег – искаме да си върнем себесъзнанието с това, че сме имали. Никой не можа така добре да квалифицира душевните правила, никой не създаде такъв статут властен, както Паисий – Имали сте патриарси, имали сте царе, имали сте култура…! Имали сте… е възкресението ни −

Българският народ има духовността да възкръсва!

Тогава можем да разберем нашата изповедност в столетията на робството и каква битка сме водили: битка за просвета, битка на меча и битка за моление. Това е пък триъгълникът на българското Възраждане!

И ето една даскалоливница – идеята, линията на триъгълника за просвета, битката за просвета. В българина не е болката да го просветиш само, а да го посветиш! Това са правили нашите школи. Ние нямаме институция държава, а правим Книжовно дружество – Българска академия на науките. Кой не е възмъжавал (без налична социална и политическа свобода) в такъв акт! Ето и читалищата, които наричам винаги академии на българското знание; ето и тоягата на хаджи Генча – символ на нашето училище, килийно или гимназиално… Тези символи не могат да бъдат забравени, тази тояга е носела енергията на възмъжаване!

Още по-странното – имали сме и мъже, чийто дух никога не е бил смутен, защото е възмъжавал в тази школа на духовност. Мъже, които са живели с тревогите за онази свобода, която трябва да ни донесе битката на меча, кален през това огнище на школата за дух. Една велика тайна са знаели – идеята на възкресението, пътя на възземането. Защото това е богатството – да имате от всичко! Тези мъже, които са носели обидата на личната доблест, на осквернената сестра или майка – тези синове са имали не идея за протест, а право на бунт. И това са правили – бунт, който е огнената стихия на възмъжаващия дух. Светостта на оскърбената съвест и поругана чест не могат да не те пожертват! Това е голямото тайнство − идея за безстрашие пред безизходността. Ето как се изгражда другата линия на триъгълника – мечът. И кое е онова, което е покровителствало меча? Нашият Балкан – както Пенчо Славейков го нарече „побащим стар“. Значи в тази земя имаме още една гръд – на Балкана. (Неслучайно Хемус е наричана и „Хем“, защото е от една планинска верига с Хималаите. А веригата на духовните посветени е Индия, България, Унгария – това е веригата!) Какво беше Балканът като съставка на земята? Убежище, с което безспорно България два века не позволи в гръд да бъде победена от Византия, и в същото време, когато е в робство – утешната закрила. Балканът е в характеристиката на школата на българското мъжество!

А в Лъча на Молението, с битката за моление, Българската православна църква, която не е съществувала като институция в оробената епоха, прави институционни дела. Прави един изключителен феномен, несъществуващ другаде в света – Църковния въпрос! Застава срещу Цариградския патриарх и извоюва екзархия, без да имаме нито институцията държава, нито институционно свободна църква. И екзархията ни беляза границите на бъдна Санстефанска България! Ползваме нещо страшно голямо – ползваме идеята възкръсение, в деня на Възкресението (3 април 1860 г.) обявяваме независимост на Църквата. Защото Възкресението не е феномен, то е идея за живот! Животът е едно голямо насилие, насилие обаче, което не ви краде най-важното – свободата, а ви слага в епохата на тревожна лична голготска пътека. Да не крадеш, а да си извоюваш свобода!

Така в тази голяма тайна, наречена България, в която идва българинът, се изгражда школата на възмъжалия, школата на творческата воля. Цялата наша земя, с всички нейни дадености, с благодатта, е един храм на бъдността! И затова тази трапеза на Мъдростта, която поднася идеята няма зло, има нееволюирало добро, не може да не бъде приета. Тогава страданието не е страдание, а е развитие. В този смисъл можем да кажем, че в България наистина е имало една невидима школа, която е давала духовно мъжество.

Духовното възмъжаване е формула на посветеност!

Дързостта на българина се дължи точно на това, че е възпитан, че е изграждан в тази школа на дух; че изявява доблест и разбира се, че пише без страх страница на мъжество. Воля, доблест и духовност е характеристиката на българския народ!

В българина е вградена сянката на Мъдростта!

Българският дух трябва да възмъжее в приложната теза на една нова духовност – Духовната вълна на Мъдростта!

Из „България – школа за духовно възмъжаване“, сп. „Нур“, бр. Панорама/2006