Будителството – българският феномен

Историята не е просто наниз от събития. Историята е провиденция на Духа – реализиран Дух в събития. Ето защо историята досега не е била “учителка на народите” – народите още не познават духовните енергии и законите, по които те се материализират в събития. Защото не всяко събитие прави история и не всяка личност, която участва в правенето на събитията, носи и осъществява провиденцията на националния си дух.

Историята е съхранена памет за миналото; историзмът е прозрение, което прави бъдеще с бъднина.

България е доказателство, че не големината на територията или бройността на народа са съществени, а будността на националния дух и предназначеността му в тайната на човечеството. Ето защо никъде другаде по света няма да открием Ден на народните будители. Тук Дух и воля чертаха път и битие, в който народът ни квалифицира поведението на своите белязани личности като будители.

Докато Европа градеше цивилизация (цивилизацията е предметност), то България в една достойна историчност раждаше култура (културата е духовност), която хранеше и Европа. Ето само един, макар и малко известен факт: когато в “цивилизована” средновековна Франция, а и в цяла Европа, поезия се е пишела само на мъртвия латински, един Пиер дьо Ронсар, личност с български произход и култура, пръв написва стихове на говоримия френски език – защото в родината му невероятно дълбоката по идеи поезия и литература се е пишела на родния език. А този наш принос към Европа е една дарена свобода – тайната на Будителството!

Кое е достойнството на българския народ? Достойнството на българите е, че не търсят култура вън от себе си! Нашето Възраждане не е събудено от прокламациите на Френската революция – историята на Паисий е написана много по-рано. Никой не може да внуши идея за национален дух и историческа осъществимост, освен това, което носим в пазвата си – от собствената си съкровищница да извеждаме мъдростите на Националния дух. Ренесанс правят европейците – с връщане на забравената култура на древногръцките мислители и философи, защото им липсва самородна култура и знание. Българското Възраждане не връща минало, а отстоява величие, което сме имали. Ние нямаме необходимостта от Платон и Аристотел, защото имаме личности-творци от ранга на Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър – непознати титани на световната култура (Ето основанието на Паисий да каже: “Има ли сме!”).

Будност и будителство има там, където се раждат нови идеи. Разбира се, че българското будителство не започва с Паисий, а е много по-древен феномен. Можем да го открием в дързостта на Аспарух, нарушил завета на баща си, защото прозрението му е нашепвало къде България ще пребъде и провидението го е водило към тези свещени земи. Но “Имали сте!” на Паисий е тайната на българското Будителство и неговата емблема в съзнанието ни. Не онова преекспонирано засега “О, неразумний, поради что се срамиш …” (недоволството е отрицание, което няма нищо общо с будността на Духа), а точно позитивът “Имали сте!” – като предпоставка за това, че пак ще имаме. … А ние наистина правим нещо, което светът няма. Светът може да има своите каменни, бронзови и сребърни ери. Ние имаме Златен век на българската книжнина! Защото сме имали не само култура, носена от личности, но и личности като княз Борис – Покръстителят и цар Симеон – Просветителят, раждали стратегия за култура и стратегия на културата. Имаме Левски – неизмерим в копнежа си за свобода и в себежертвата пред олтара на националния Дух. Жертвата на такива будители не само осветява историческите събития, тя ражда бъднина! Защото будителството е сублимираният национален Дух за историческо осъществяване на култура и живот – не за популярното днес “оцеляване”.

Трябва ли да помним своите будители? Помненето не е достатъчно – трябва да осмислим тяхната жертва и от нея да изведем енергии за достойно бъдеще! Нужни ли са нови будители? Всякога! За да се осъществи в цялост един народ, са нужни жертвени личности, а не назидатели, не “бащи на народите”, не партийни водачи.

Идеята за Обединена Европа също иска будители. Будността е бъдеще за човека, а будителството – тайна на Духа в приложност.

Мастилницата на азбуката ни е на Климент Охридски

Никоя културна общественост не може да осъществи своя път вън от провиденцията на историческия дух, който винаги се въплъщава за национално предназначение. Така националният ни дух се изявява чрез това, което като награда се нарече Кирилица, осъществила се чрез Климент Охридски. За мен мастилницата на българската азбука е тази на Климент Охридски! Затова го наричам Азбучникът. Той прави българската азбука, макар да е наречена Кирилица в дар на двамата братя. И Климент Охридски ще изпее възхвалното слово на Кирил, където ще го нарече „блестящият“, „брилянтният“. Безспорно този стил на панегиричност, както е известен в културата ни, е свойствен за цялата тогава средновековна мисъл и начин на изразяване. В него има много тънкост и много, разбира се, разукраса.

Климент е наречен Охридски, защото тази изключителна личност е пратена там – в град Охрид, както старата българска държава е знаела: едно от крилата надясно, другото наляво, в центъра – държавата… Той е изключително просветен и делови – школа, университет и всичко това в синхрон с една държавна и национална политика. Не случайно първите ни университетски мъже кръщават нашата Алма-матер на негово име, а не на светите братя. Потребата от двамата братя е историческа необходимост, но не и духовна дан за България.

Целият живот на Климент Охридски е социална отдаденост и жертвен принос. Затова го включих в 13-те безсмъртни българи и той, Азбучникът, не може да бъде откраднат от чужди амбиции и прищевки. Климент има кръвната група на нашата земя и на нашия народ. Той е, който сваля финикийщината от Глаголицата, за да имаме и сега да си служим с Кирилицата. И не е шовинизъм почитта ни към него, защото той има един реален живот и едно осъществено битие. Не по-малко радостен е фактът, че Наум пък в своята школа в Преслав създава един сомн от посветени, наистина гениални мъже.

Така този приют – България, става место на две големи школи. Оттам – от този костер, от тази клада, започват духовните езици.

Великата Петдесятница на българската история са двете големи школи – Преславската и Охридската!

Осенение за какво – „Дайте азбука, дайте четмо!“.

Понякога, когато хвърлят съмнение, че ние сме били шовинисти, или че нямаме основание за дадено историческо право, е твърде бледо и недостатъчно дори да бъде наречено недуховно – просто е престъпно! Има разлика между престъпност и глупост. Престъпно е да се говори и както сега в Македония за историята, защото Василий II не е наречен македоноубиец, а българоубиец! Не става въпрос за шовинизъм, става въпрос за провиденция, която историята е направила факти. А това, че един факт е оспорван, е съвършено друг проблем…

Този именно Климент Охридски е, който извайва най-хубавата скулптура от азбучното ни мъчение. Глаголицата е една трудна азбука, защото тя е идиомно писмо. Там в наличие е почти целият финикийски свят, взет е и „алеф“ на евреите… (Преди еврейската е финикийската азбука, която все пак е по-опростена от йероглифното писмо на египтяните.) Но Климент извайва Кирилицата, в която влизат двадесет и четирите гръцки букви (тях, безспорно, старите гръцки племена са взели също от финикийската азбука). Той с прозрение слага още дванадесет букви, за да обслужи артикулацията на българската реч. Облекчена е ръката, улеснена е изговорността. (Разбира се, по-късно отпадат някои букви.)

С това ще разберем, че братята Кирил и Методий наистина не правят азбука за България. Те сътворяват четиридесет букви, които занасят във Велеград. Когато идва необходимостта, и тук ние започваме да ги прилагаме, тогава Климент усеща изговора, вътрешната гълчава – и като артикулация, и като психология. (Има думи, има букви, които някои народи не могат да ги изговорят. Поляците, например, могат да ви наредят пет съгласни и да си ги кажат, но ние не можем да ги изговорим една след друга.) Но Климент иззида от нашата гълчава азбуката, на която после се пишат великолепните трудове – и негови, и на неговия събрат Наум, и на ония, които идват в България, както и от тези, които са раждани тук (какъвто е случаят с Константин Преславски, който не е учил в Магнаур).

Азбуката става израз на овладяна психология и фантазия. И ние правим онова, което учудва света – Златен век на българска книжнина!

Азбуката ни служи, но Духът ни е в откровение – чрез една приложна мисъл той създава културата!

Това може да се нарече взривяване! Започва преводът на световната християнска култура в нейните най-същностни потреби – Евангелията, „Богословието“. Осъществява се блянът на Борис Покръстителя да се създаде култура в нейната писмена реч, осъществява се и мечтата на неговия син, Симеон Просветителя. С основание казваме, че великият просветен цар Симеон е баща на Златния век на българската книжнина, но аз никога не мога да отделя предисловието, ядката на битието – това, което княз Борис ни оставя. Без него ние не можехме да имаме книжнина!

И всичко това започва в една държава, която не е имала нито книжнина, нито свои академии. Този, който се е върнал от една висша култура, който е познавал характера на знанието, той изгражда стратегия на културата – за да може да я изнася. Борис прави всичко, за да зида култура, а Симеон – за да иззида култура в душата на своя народ! Стратегията на културата ни опазва и като религиозно битие. Тя не само ни защитава като крепостна стена от вулгаризирането на социалния бит, но и опазва светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволяваме кандилцето в домашния ни храм да загасне по време на робствата. Защото имаме „Отче наш“ на български!

И така, свети Климент Охридски има 3500 ученици и студенти. И прилага точно универсалната система – не само богословие, но и земеописание, и агрономство, и какво ли още не. Седем дисциплини влизат в знанието, наречено „свободно изкуство“. Преподава се онова, което е властно на времето – нещо, на което е обучавала старата школа в три специални науки, или „тривиум“. Това са граматика, диалектика и реторика. А „квадрум“ – другите четири, са: аритметика, геометрия, астрономия и музика.

Голямото дело, което ни оставя родителят на Кирилицата, включва още и неговите слова, неговите проповеди, неговото строително дело на манастири и църкви. Това дело нито може да бъде отминато, нито може да бъде забравено, нито безверие може да го опровергае. Достатъчен е манастирът „Свети Пантелеймон“, който той оставя; достатъчна е църквата, която прави (след това тя носи неговото име). След поробването от византийците, един Теофилакт Охридски (1084 – 1107г.), който е сравнително близо до това време (защото се знае, че Климент е починал 916 г.), пише житие за св. Климент Охридски, за което безспорно не само църквата, а всеки българин е благодарен…

Из “Духовните дарове на България”, том I, глава “Златния век на българската книжнина” (публикувана и в списание “Нур”, бр. 2 от 2009 г.)

Будителството – иконостас на идеята за свобода и култура

В пазвата на възмъжаването ни влиза и това, което е негаснещият огън в светилището на българската будност – Будителството. Будителството е провиденция на Духа в историзъм! Тогава, когато се е мислило, че огънят е загасен (една тайна носи българинът – Огънят!), в пепелта са стояли въглените и именно Будителството слага вятъра на своята национална доблест. Издухваме пепелта на вековете, извикваме това, което предназначението ни е дало. Тръгва нашето Възраждане, което има много богата и провиденциална историчност. Ето защо то не започва с ренесанс на гръцката стара философия. За разлика от Европа ние не правим Ренесанс, а той не ни и трябва. Ние не преселваме чужда култура и философии, защото имаме своя достатъчно величава култура като същност, а и притежаваме знака на една белязана земя.

Будителството е иконостасът на идеята ни за свобода и култура! Нашето народно будителство, Възраждането е уникат – няма го в световната история! То е национална отговорност – една от най-големите ни идеи, която сложихме в пазвите на бъдещето, защото го усвоявахме в приложността на едно минало. И то не е от деня на искането да се освободим от робство. Будителството е, още когато вземаме една земя и трябва да я направим територия; когато правим един нов институт, когато правим две нови школи – Охридската и Преславската, и една трета – Търновската след, векове… И с основание се гордеем, че с Възраждането ние сме доработвали характеристиката на духовното възмъжаване, на духовната даденост, която носим в хилядолетията. Вековете не можаха да погубят вътрешната ни иконография, защото духовната ни същност стоеше жива в душите ни! Безспорно там има една дързост, има един основен белег – искаме да си върнем себесъзнанието с това, че сме имали. Никой не можа така добре да квалифицира душевните правила, никой не създаде такъв статут властен, както ПаисийИмали сте патриарси, имали сте царе, имали сте култура…! Имали сте… е възкресението ни −

Българският народ има духовността да възкръсва!

Тогава можем да разберем нашата изповедност в столетията на робството и каква битка сме водили: битка за просвета, битка на меча и битка за моление. Това е пък триъгълникът на българското Възраждане!

И ето една даскалоливница – идеята, линията на триъгълника за просвета, битката за просвета. В българина не е болката да го просветиш само, а да го посветиш! Това са правили нашите школи. Ние нямаме институция държава, а правим Книжовно дружество – Българска академия на науките. Кой не е възмъжавал (без налична социална и политическа свобода) в такъв акт! Ето и читалищата, които наричам винаги академии на българското знание; ето и тоягата на хаджи Генча – символ на нашето училище, килийно или гимназиално… Тези символи не могат да бъдат забравени, тази тояга е носела енергията на възмъжаване!

Още по-странното – имали сме и мъже, чийто дух никога не е бил смутен, защото е възмъжавал в тази школа на духовност. Мъже, които са живели с тревогите за онази свобода, която трябва да ни донесе битката на меча, кален през това огнище на школата за дух. Една велика тайна са знаели – идеята на възкресението, пътя на възземането. Защото това е богатството – да имате от всичко! Тези мъже, които са носели обидата на личната доблест, на осквернената сестра или майка – тези синове са имали не идея за протест, а право на бунт. И това са правили – бунт, който е огнената стихия на възмъжаващия дух. Светостта на оскърбената съвест и поругана чест не могат да не те пожертват! Това е голямото тайнство − идея за безстрашие пред безизходността. Ето как се изгражда другата линия на триъгълника – мечът. И кое е онова, което е покровителствало меча? Нашият Балкан – както Пенчо Славейков го нарече „побащим стар“. Значи в тази земя имаме още една гръд – на Балкана. (Неслучайно Хемус е наричана и „Хем“, защото е от една планинска верига с Хималаите. А веригата на духовните посветени е Индия, България, Унгария – това е веригата!) Какво беше Балканът като съставка на земята? Убежище, с което безспорно България два века не позволи в гръд да бъде победена от Византия, и в същото време, когато е в робство – утешната закрила. Балканът е в характеристиката на школата на българското мъжество!

А в Лъча на Молението, с битката за моление, Българската православна църква, която не е съществувала като институция в оробената епоха, прави институционни дела. Прави един изключителен феномен, несъществуващ другаде в света – Църковния въпрос! Застава срещу Цариградския патриарх и извоюва екзархия, без да имаме нито институцията държава, нито институционно свободна църква. И екзархията ни беляза границите на бъдна Санстефанска България! Ползваме нещо страшно голямо – ползваме идеята възкръсение, в деня на Възкресението (3 април 1860 г.) обявяваме независимост на Църквата. Защото Възкресението не е феномен, то е идея за живот! Животът е едно голямо насилие, насилие обаче, което не ви краде най-важното – свободата, а ви слага в епохата на тревожна лична голготска пътека. Да не крадеш, а да си извоюваш свобода!

Така в тази голяма тайна, наречена България, в която идва българинът, се изгражда школата на възмъжалия, школата на творческата воля. Цялата наша земя, с всички нейни дадености, с благодатта, е един храм на бъдността! И затова тази трапеза на Мъдростта, която поднася идеята няма зло, има нееволюирало добро, не може да не бъде приета. Тогава страданието не е страдание, а е развитие. В този смисъл можем да кажем, че в България наистина е имало една невидима школа, която е давала духовно мъжество.

Духовното възмъжаване е формула на посветеност!

Дързостта на българина се дължи точно на това, че е възпитан, че е изграждан в тази школа на дух; че изявява доблест и разбира се, че пише без страх страница на мъжество. Воля, доблест и духовност е характеристиката на българския народ!

В българина е вградена сянката на Мъдростта!

Българският дух трябва да възмъжее в приложната теза на една нова духовност – Духовната вълна на Мъдростта!

Из “България — школа за духовно възмъжаване”, сп. “Нур”, бр. Панорама/2006

Pin It on Pinterest