Освобождението е жертва, свободата е творчество!

На Трети март нацията ни се осъществи в своята историческа последователност като държава! И ние имаме основание да не губим съзнание за бъдещата си отговорност – че трябва да празнуваме Освобождението като тържество на националния ни дух, който се търси в осъществяване, защото е бъдеще. Неговото признание ще е тогава, когато като култура, като изградена история и като постамент направим това, което наричаме обожествяване, защото човекът е развиваща се божественост!

Трети март е ден, в който българският народ се намери в своето духовно единство!

Едно тържество винаги свършва, но тържествеността трябва да остане. Проблемът е да има тържественост в психологията на народа ни. (А тържествата понякога стават неудобни, когато в съзнанието на един народ се внушат чужди на националния му път и дух тенденции.) Формулата на Освобождението е тържество, но идеята за свобода е тържествеността!

В историята няма малки и големи народи, когато принасят жертвата си за държава и път. Народ без отговорност към национално съзнание и без историческа принадлежност не може да излезе из пепелищата на едно многовековно робство. Тази вътрешна потреба за историческото ни съществуване е мотивирана от идеята за свобода. Свободата е вътрешна потреба и национална отговорност! Когато се съчетаят, те подготвят хората за жертва. Ние носим идеята за жертва както за свободата на една социална общност, каквато е държавата, така и за свободата на личностите, каквато е потребата на вътрешното им дихание – като Дух, който може да твори и да създава бъднини!

Освобождението е жертва, свободата е творчество! Това е голямата разлика. Затова Бог иска от нас жертви – за да ни освободи. И когато човек съзнае необходимостта си за свобода, тогава той прави съ-Сътворителство!

Свободата не е жертвата на освобождението – свободата е посветеност – тя е единство между Дух и материя!

Из „Духовните дарове на България“, том II

Религията на Левски е свободата

Въпрос: Сега всеки българин има своя Левски. Кой е Вашият Левски?
Отговор: Моят Левски – той е безспорно това, което сложих в 13-те безсмъртни личности: Икона на българската свобода, без да бъде иконизиран. Защо? Защото този човек носи една от най-големите Мирови идеи – идеята, че религията на роба е свобода! Той е бил духовно лице. Някой погрешно, в поведението си да снеме част от ореола му, каза, че е хвърлил расо. Не! Левски не хвърля расо, Левски намята тогата на свободата и сменя олтара – малкия олтар, който е обиталище на вярващите, с Мировия олтар на историчността на един народ. Цял един народ той прави свой олтар!

Въпрос: Това предопределение на съдбата ли е?
Отговор: Аз имам по-особено виждане за предназначение и предопределение. Предопределението е ограничение по волята само на това, което наричаме Върховенство, а предназначението е вече вашата деятелна воля в определяне на саможертва – както го прави Христос!

Въпрос: Какво е Вашето лично усещане за Левски?
Отговор: Левски слага една от най-големите идеи – какво трябва да пише на едно знаме. А то е: Свобода и всекиму своето – по вярата и закона. Странно… Дълбочина на вечност – той не слага „Свобода или смърт“, с което отрича меча, макар че го употребява, но слага слово, което е предшествало меча. Затова за мен той е наистина повече от святост, той е свещен! Този човек прекарва 7 години в монашеско съзерцание, в институционно нареченото Българска църква.

Без да има налична свобода, Българската православна църква прави институционни дела. Левски във вътрешното си съзерцание извежда тези от онова, което Христос му дава: Бог е у нас и ние сме у Бога, в която преходност не е времето, а осъществяване на стойността. И затова той казва: Времето е у нас и ние сме във времето; то ни обръща и ние го обръщаме. Това е перифразата като слово за олтара, наречен народ, а иначе, изведено от тази Евангелска истина.

Въпрос: Ако той не беше дякон Игнатий, би ли стигнал до своето прозрение и да го каже така?
Отговор: Човек трябва да мине през филтъра на душевната си възможност, набогатена от наследствеността, която не е само баща и майка. Тя е и историята на един народ, и богатството на една религия, и културата на един род`ен молитвеник, който може да изпълни бунтовничество – както Христос го прави. Защото Христос е обявен от праведниците за богохулник, а Римската империя Го обявява за бунтовник.

Тайната и на Левски е да съчетае бунтовника с молитвеника; да бъде водач и стратег; да направи идеологията в приложна воля – да направи бунт!

Въпрос: Не създадохме ли идола Левски, защото нямахме зрелостта да го възприемем като човека Васил Иванов Кунчев?
Отговор: Култ не се създава, когато респектът към личността не е въздействал. Това трябва да се запомни! Трябва да имате в наличност някой, който еманира, който владее, който прилага живост и не се смущава в приноса на личната си жертва.

Възхищението не е кумир, не е идол! Левски беше пренебрегнат твърде много години, защото в преценката на идеологията трябваше да бъде утопист-социалист, а той не беше такъв. Ето, виждате ли, че той не можа да бъде изхабен в идеология, нито да го победи кумирът или идолът тогава, когато той е реалност.

Ние не можем да отнемем магичността на словото му и приложната му воля в това, което е правил с неговите байновци. Те не са могли да не го считат за светец. Защо? Защото във вътрешния им храм олтарът си остава – че някой трябва да бъде свят, за да му направят молитва на жертва.

Въпрос: Има една мисъл, която се приписва на Волтер: „И да няма Бог, трябва да го измислим, за да има вяра“. Коя от двете религии е измислена – тази на дякона Игнатий в Бог или тази на Левски в свободата?
Отговор: Левски има, така както казах отначалото, религията на роба, която е свободата. Следователно религията на Левски вече е свободата. Тя не би имала реалност и в християнството, за която да дадете жертва себе си. Какъв е смисълът, че сте християнин, ако не можете да умрете като Христос!? А каква е идеята за свободата на Христос? Че Той и Отец са едно и също.

Когато кажете на човека, че той е над грешника – точно това прави Иисус, Който е Христос – вие създавате най-голямата идея: Свобода!

Въпрос: Щеше ли Васил Иванов Кунчев да бъде Левски, ако не беше дяконът Игнатий?
Отговор: Не! Не. Ние имаме достатъчно свидетелства на тези, които не са минали… Монашеството няма само външна страна – външната му страна понякога е твърде обидна – монашеството има вътрешна страна. Това е идеята да узреете за жертва. И той никога нямаше да бъде Левски, ако нямахме тази голяма формула – жертвата за свобода. Тук е величието на Левски!

Въпрос: Това не означава ли, че той стои над религията с идеята за свобода?
Отговор: Логично е да стои над религията, защото моята мисъл за религиите е, че Религиите най-бавно остаряват и за ужас най-дълго стоят стари!

Учението за Любовта като същност трябва да има приложна страна. Тази приложна страна е именно това – жертвата: „Аз съм се обрекъл“… И виждате колко красива е фразата му – Свобода… но не пише „и смърт“! Никъде няма такова величие – бунтовността да не се съпровожда от смърт. Този човек го направи: Свобода и всекиму своето!

Всички пишеха: „Свобода или смърт“ – и Гарибалдивци, и тези, които го следваха. Пишеха, защото нямаха измерението на неговия духовен и социален ръст.

Въпрос: Искам да осъвременим темата за Левски с един такъв въпрос: Какво днешният българин би изповядал пред Левски?
Отговор: Днешният българин трябва да изповяда безцелието си на клеветник. Целта му е много прозрачна и е наистина безцелна в поголовната, разбира се, клевета над всичко, каквото една държава може да прави. Тези хора в цялата ни култура винаги искат да опорочат голямата идея да имате държава. И то се дължи на няколко неща – че ние живяхме не с идея за държава, а с интернационални тенденции. Живяхме, но дано сме ги изживели…

Сега живеем с идея за глобализация, без да разбираме една от големите тайни – бедният никога няма да нахрани другия. Идеята за глобализацията трябва да се разбере в улея или, ако мога да кажа, в причастната чаша на добродетелите. Защото засега светът живее още с добродетели, не с ново Учение – казах го.

Непризнание – не само че нямат идеологии, а имат недоволство. Малката добродетел е като малката фиданка. Ако вие я засадите, един ден ще берете плод!

Въпрос: Каква е Вашата препоръка – какви фиданки да садим сега?
Отговор: Днес можем да насадим една фиданка, ако в лицето на това, което иска да прави държава, кажем: човекът е свещен, а не институцията! Хората искат да направят една институция свята с несвещени личности – хайде да не ги обидя, вземете Народното събрание…

Въпрос: А мислите ли, че човекът е узрял за свещено признание?
Отговор: Точно защото не е узрял за свещеност, нека не омърсява гроба на големите хора! Този, който няма почит към свещеността, винаги ще има поругание към светеца!

Из интервю с Ваклуш Толев на Асен Аврамов от радио „Ловеч“, 19.02.2003, публикувано в Списание „Нур“, юбилеен 2018 г.

Свобода от минало

…не събирайте трохите на миналото!

Миналото е най-страшният вал, който човешкият крак трябва да надкрачи. Най-трудното е именно прощението с оно­ва, което е останало, и чиято битнина има много подчертано вътрешно присъствие у нас. Това е миналото ни съзнание – на­викът да стоим в един и същи дом, в един и същи храм; да па­лим едни и същи свещи, да се кръстим пред една и съща икона…

Който се тревожи за себе си и плаче за миналото, той не разбира еволюционните сблъсъци. Не трябва и да се обвинява миналото. Ако потребата на бъдещето ви налага жертва, направете я! А хората точно от това се лишават. Миналото не може да служи за извинение. Ако в него сте отработили себе си, бъдете му благодарни. Не хвърляйте с отрицание дрехата на миналото, свалете я с чувство на благодарност, че ви е била потребна.

Този, който плаче на гроба на миналото, той не прави напредък.

Свободата от минало не е да се смени довчерашната дреха – не, сменя се душевността! А душевността не се състои само от това, което сега хората познават. Не може да се отрече, че те носят и тотема, и многобожието, че носят натрапените добродетели: не лъжи, не кради, не убивай…! А както виждаме, светът и убива, и краде, и лъже. Фактически добродетелите, с тяхната натрапена тенденция, омърсиха (и още продължават да омърсяват) ръцете…

В никое начало новото не може да бъде понесено, ако не лежи идеята за свободата като върховна даденост. Ако не се даде на хората идея за свобода и те не са я овладели – нито имат духовно чисти ръце, нито могат да живеят с плода на надеждата, нито с грижовност могат да ожънат нивата на изобилието – те ще имат болезненост. Тогава как ще понесат идващото?!

Из „Беззаветен Завет