Всеки е оракул на личната си съдба
в идеята за избор на път и жертва!

Много често в еволюцията за потребност от свобода личните очи пожелават чуждото – това показва липса и на вътрешно проницание, и на прозрение. Тогава се ражда една много странна формула – човекът отива при оракула, за да му разтълми и каже това, което той не е потърсил в личното си прозрение! И тогава идва конфликтът между чуждото мнение и личното познание. Това също е голям проблем в културата и историята на човечеството. Оракулът и човекът – един въпрос, който още не е поставен! Страх от оракули ли има или липса на достатъчно себеличност, за да се срещнат с него?!

Формулата за оракула – това е конфликтът, когато се възправят човек срещу Бога и Бог срещу човека. Оракулите са съществували във всички времена като утешна, скръбна песен за този, който не е могъл да пее собствената си песен дори с една от гласните. (А Хермес написва „Песен на гласните“!) Хората в мнозинството си, вместо да се потърсят в съзерцанието, отиват до оракула, а той оставя доста голямо пространство между истината и колебливо-съмнителната незнайност. И това ражда колебание у човека. Бог щедро дарява, но е създавал личността, която трябва да знае своята молитва, да намери своето проницание, да преброи своята броеница. Тогава чак човек може да прави справки с оракула, който всъщност трябва да му каже да се върне към себе си, защото всеки е оракул, и то по-добър, на личната си съдба в идеята за избор на път и жертва! Това е една от тежките пътеки, които човечеството не пожела да ходи!

Пития, оракулът на Делфи, Древна Гърция, 100 г. пр.Хр., рисунка H. Leutemann

Идеята за оракула като институция отдавна стои в пътя на човека (който като личност ще го търси) – имало е риши, пророци, сибили, авгури… И когато се изпречва пред социална беда, оглавяващият някакъв исторически организъм отива там. Така се ражда и утвърждава пророческата институция. Но това е внушение отгоре-надолу – не идва от човека, а от посланието или осенението. Така свободата се ограничава – както личната, така и социалната. Светият Дух наистина е съвършен като Ипостас в Троицата Единосъщна на християнската религия, но Неговото низпослание е поведение на Онзи отвън към този, който е у нас, когато не сме потърсили собственото си прозрение! Ето къде човекът става ограничен, ето къде се губи идеята за свобода в избора – не се поема личният път. Христос казва, че всеки трябва да вземе кръста си и да го изнесе.

Колко естествено е предоставено на човека правото на избор, а внушеният страх из Адамовото „грехопадение“ в изповеданието на милионите, който вибрира в отрицание за лично търсене, го прави колективен, за да бъде сигурен, че някой има до него. Сигурността, че другият е до него, го прави само воин, но не и водач. А човекът с идеята на сеяча трябва да стане водач – водач на собствените си желания и мисли, да се освободи от страха и от това, което се нарича грях. Тогава вече той може да каже: „Аз сях, аз ще жъна!“ Много добре Христос илюстрира пред учениците си: Жътвата е готова, но няма жътвари! А не вие сте сели… Колко точно и ясно е поставена личната свобода в социална приложност: Вие ще жънете, ама не сте сели!

Така че тезата – който сее ветрове, ще жъне бури, е личната отговорност за социална приложност.

Из “Свободата на избора“ в списание „Нур“ 3/1997

Най-трудно е да се дефинира що е свобода и дали тя ни дава достатъчно възможност, ако нашата готовност е така узряла, че да няма колебание в правото на избор.

Една фраза на Христос дава великолепна представа за това, защото тя разкрива всичко: Каквото си посял, това ще пожънеш. Ти си, който сееш, който после ще вземеш сърпа и ще жънеш класовете на социалната зрялост или безкласието; ти си, който като духовност, ако не посееш нищо, няма какво да пожънеш. Но който сее ветрове, ще жъне бури! Има вътрешни и социални бури, дори и духовни катастрофи.

Възможно ли е да жънете нещо, което не сте сели? Всеки може да бъде съблазнен от чуждото изобилие, но няма да му стигнат силите да пожъне чужда нива! Затова още в началните заповеди е казано: не пожелавай чуждото, защото с това ограничаваш личната си свобода.

Свобода на избор не значи посегателство върху онова, за което не си работил!

Много често в еволюцията за потребност от свобода личните очи пожелават чуждото — това показва липса и на вътрешно проницание, и на прозрение. Тогава се ражда една много странна формула — човекът отива при оракула, за да му разтълми и каже това, което той не е потърсил в личното си прозрение! И тогава идва конфликтът между чуждото мнение и личното познание.

Идеята за оракула като институция отдавна стои в пътя на човека (който като личност ще го търси) — имало е риши, пророци, сибили, авгури… И когато се изпречва пред социална беда, оглавяващият някакъв исторически организъм отива там. Така се ражда и утвърждава пророческата институция. Но това е внушение отгоре-надолу — не идва от човека, а от посланието или осенението. Така свободата се ограничава — както личната, така и социалната.

Христос казва, че всеки трябва да вземе кръста си и да го изнесе. Към какво — идеята за свобода чрез двубоя между Дух и материя. Това е Голготският път, който е път за божество. Следва идеята за която гробницата свидетелства: че човек е безсмъртен — защото възкръсва.

Можем ли да говорим за свобода на свободите? Когато се усвоят всички религиозни доктрини, свободата няма да бъде характеризирана, тя ще бъде Живот. А Животът не може да бъде характеризиран. Като противовес стои смъртта, но безсмъртието в отвъдността я опровергава. Тогава остава ли ни правото да си избираме смърт или безсмъртие? Когато се освободи, човек ще има Живот и няма защо да избира.

Еволюцията позволява избор, а Свободата дава Живот!

Из “Свободата на избора”, списание „Нур“, бр 3 от 1997 г.