Лъчът на Делотворството
За обикновеното се работи;
за достойното се страда;
за великото се жертва;
за божественото се възкръсва!
Седмият Лъч е наречен Лъч на Дейността – на приложната воля (не на висшата творческа Воля). Но Дейността е свързана с предметното съвършенство, към което има отношение повече цивилизацията, докато културата е духовност. И модерните социолози говорят за две крила на социалната еволюция – цивилизация и култура, като ги разграничават. Затова по-точно би било Лъчът на Дейността да се нарича Лъч на Делотворството.
Лъчът на Делотворството няма специфичен, личностен образец – не може да се каже, че отделни личности го характеризират. Той е във всекиго – белязан или не, поет или религиозен молител, обикновен или гениален – всеки го носи!
„Оra et labora!“ – „Моли се и работи!“ – тази стара римска поговорка най-добре изразява същината на духовното и приложното, но и събира всичко, каквото този Лъч е дал на света, в едно велико съчетание. Защото нищо не може да се започне без молитва – без вътрешната потреба на смирение и чувство на благодарност.
Кога и как започва Делотворството? В Свещената книга идеята за Сътворението на света започва с Fiat lux! – Да бъде светлина! Ето първият импулс, който слага началото на Лъча на Делотворството. С Делотворството започва светът и с него човек се осъществява. Защото работата не е само на ръцете – човек, преди да направи нещо, ражда го с ум, твори го с идея.
Двубоят между Дух и материя е пулсация на Лъча на Делотворството – не да се отрича материята, а да бъде одухотворявана!
След като в хилядилетията се освобождаваме чрез Аза от човека-животно, идва Голготският път, за да се пролее кръвта и да се роди друго съзнание. Христос внася най-големия взрив на планетната еволюция – Духът, не кръвта, става огърлието в човешкото битие! Така Той основава и Църквата, но като вътрешно битие – като съзнание за Дух и борба с материята. Това не може друг Лъч да го прави, освен този на делотвореца. Говорим не за църквата Христова или за пагодата на Буда, говорим не за институцията като реална дан на една воля, която дава живот на Божественото слово – църква е нашето тяло, църква е нашето битие! Това битие не може без величавостта, която всички Лъчи са сложили там.
Самоспасението може да бъде дело на собствените усилия на човека – на усвоеното и вложеното. Може да има дело и на връхземни сили, които в зависимост от неговата йерархическа стълба могат да му дадат будност, увереност и както е казано, осенение. Но това никак не значи още, че той е спасен. Безспорно има взаимодействие в идеята за спасение – когато личното дело е осенено. Това добре е изработено във вековете чрез ритуала и чрез тайнството. Ритуалът, който вие отивате да извършите, и тайнството, което е благодат на свръхестественото, се приемат в едно съчетание. Ето взаимодействието на личната ви пътека за спасение и свръхземната сила, която е ваш пазител. Най-добре това е изразено в евхаристията – светото Причастие, където имате едно велико тайнство на преобратение на земните дарове: хляб и вино в тяло и кръв Господни. Вижте колко неща се съчетават в една само фраза – ритуал и тайнство!
Ритуалът е една приложна мисъл, а тайнството, което го освещава, е духовна причастност, която работи и променя нашия астрален, мисловен и духовен свят. Човек винаги е цялостен, а йерархически се различава, защото чрез духовно развитие осъществява Божествената си цялост. Ето защо започваме да усвояваме материалния свят и чрез него да се обслужваме – за да разработим органи, които могат да възприемат менталните идеи и духовните лъчения. Развитието ни става чрез материална субстанция, чрез събуждането на възприемащите у нас органи-антени на духовните пулсации – защото и мозъкът приема, той не ражда! Когато върху него се изливат известни духовни сили, те го мотивират в развитието му.
Чрез Лъча на Делотворството човечеството постепенно ще стигне до двигателната сила на мисълта! Мисълта е ръката на Вселената – тя е ръката на Космичния човек!
Идеята да се твори – това е великото в Лъча на Делотворството!
Целостта е човек и Бог в единство!
Лъчът на Целостта
Целостта носи освободено от съзнание служение!
Лъчът на Предаността е Лъч на всеотдайност, защото всичко трябва да носим: нито вечно на трона, нито вечно на колене, нито вечно на коня… – вечно с Отца! Най-висшият еволюционен път е безусловното отдаване на Твореца – за да сме в Целостта. Затова като всеотдайност, като енергитичност Лъча на Предаността съм го кръстил Лъч на Целостта!
Лъчът на Целостта може да бъде наречен и Лъч на осъзнатото служение. Още по-точно би било ако се каже, че предаността е освободено от съзнание служение, тъй като съзнанието може да поражда съображения. Съзнанието се гради от воля, от интелект и от емоционалност, но предаността може да бъде показана само от интуицията! Проницанието е, което й дава енергия. Когато сте великият Аз, предаността е освободено съзнание на цялостно служение!
Предаността е безпричинно поведение – в нея съображение няма!
Преданият може да бъде наречен тръгнал на път за подвиг или за осъществяване на дело, но това е просто една визия – единствено целостта може да се отдаде на преданост!
Предаността не може да бъде проблем на щедрост в материалното царство и следователно не може да има таблица, по която да се степенува нейната приложност. Тя не се дели на градуси – и най-мъничката преданост, която давате, е безусловна. Щом има условия, това вече не е преданост, а поведение, проява на морал. Жертвата в предаността не може да бъде преценявана от добродетели – тя е предназначение!
Всеотдайната жертва е път за обожествяване! В нас е вложено Диханието, но имаме и образ, а това е израз на неосъществена цялост. Ние трябва да доведем образа до подобието, като го принуждаваме в идеята за Целостта да прави еволюция. И колкото повече същности усвояваме, толкова по-цялостни ставаме.
Човек трябва в свободата да вижда предаността – да се освободи от себе си заради другия! А това вече е приложена преданост – каквато прави Иисус в Своята житейска пътека. Ако Иисус Христос не беше предан в Своя Голготски път, ако Той не беше предан в Своето Разпятие, нямаше да осъществи Възкресение. А Възкресението е Живот! Онзи, Който е натоварен да изпълни дълг и предречие, ще възкръсва, ще живее. Това е Целостта – Живот в Бога, да узрее човек в Безпричинната Причина, Която го изгражда като Човек-Бог! Защото само Животът е цялостен, другото са елементи на развитието!
Целостта като вътрешен копнеж е вяра; като търсено познание – тревога; като свобода – идея за жертва! Това са пътищата за себенадмога.
Предаността е жертвена действеност – това е нейният отличителен знак! Тя не може да бъде отбелязана без приложност – в нея бъдеще време няма – тя е реална, живителна! Тя е отговорност към еволюцията!
Предаността като воля е път за ново битие! Предаността като цел е човек да има идеал за себе си, т.е. да знае за какво прави своето дела! Предаността като служение е жертва за другия! Предаността като служение е отговорност към Духа – не за личната, а за Мировата съдба!
С воля, цел и служение живее преданият: с воля за ново, с цел за себе си, със служение за другия!
Лъчът на Целостта е духовна енергия, която съхранява човека в пътя на жертвата и го пази във визуалност за едно утвърдено бъдеще. Целостта на предаността е приложена жертва за бъдеще! Тя е реална божественост на една изчистена визуалност – че другия е, когото сме търсили. Само когато в другия видите себе си, тогава ще сте осъществили завета на Христос: Обичай врага си! И тогава ще можете да кажете не само „обичай врага си”, но и „нямам враг, имам събожник”. Събожникът е съпътник във вечността, защото неговото и вашето Дихание са едно и също. Тогава вашата жертва към другия не е просто жертва към него – тя е жертва към Космичната даденост. Събожникът ще стане белег на цялост! Ако човек не може да изгради такава преданост към другия, той не може цялостно да се отдаде.
Предаността е стълбица към отговорността!Енергията на предаността е, която има грижа за сигурност в предопределението, а изворната сила на отговорността има приложност в предназначението. Затова казвам, че земята ни учи на преданост, Небето ни приема в отговорност на осъщественото!
Ето как трябва да разберем този странен Лъч, който сътрудничи в цялата наша корпусност, който сътрудничи в цялата космична Божия даденост. Този Лъч е най-богатият, затова е Лъч на Целостта. Човек трябва да е отработил другите Лъчи, за да може да изгради този. Лъчът на Целостта събира всички Лъчи, за да направят човека бог в развитие. Така можем да говорим за едно открито небе, т.е. за една безкрайна пространственост, в която осъществяваме предаността.
Лъчът на Доктрината
Науката се бори с миналото, за да освободи сили за бъдещето!
Петият Лъч дава своята духовна сила и своята енергия на ума и затова е Лъч на Науката. Този Лъч е най-тревожният проблем за човека – защото Адам е менталният ни свят!
Представете си колко милиони години е работено в първичното – от онзи Адам, който е трябвало да заспи, за да извадят от него Ева и той да има съблазън за знания. Ева е астралът в Адам – ментала. Астралното тяло в човека е поискало, поревнало за знание.
Това е идеята за великата дързостна ръка на Ева – идея за наука и знание, заради развитието ни на Земното поле. Стои една повеля: „Не яж!“, но самата теза „Дърво на познанието що е добро и що е зло“ е принцип на науката и закон на еволюцията: „положително – отрицателно“, „да – не“… Човекът се развива със знанието добро-зло – с полюси се осъществява като еволюиращ бог!
Знанието на добро и зло – това е голямата наука, с която човекът се диференцира в планетната еволюция и е наречен вече бог. Наука, която може да се спре, т.е. след като е открила серума срещу бяс, да не търси сега серум срещу СПИН, не е наука! Наука, която е открила и приложила теоремата на Питагор и вече не търси нови формули, е просто мъртвило! Трябвало ли е Адам и Ева да си стоят в Рая и да чакат?! И какво са щели да правят там?!
Рефлектирането на астрала, в лицето на Ева, протяга ръка и яде ябълката, за да сложи първата верига на бягащия, на пъргавия, на „лудия“ ум. И затова и до днес ябълката е символ на менталната енергия – на енергитичната тайна на мисълта. Но кой съблазнява Ева? Змията – Мъдростта! Мъдростта е просветлението от Причинността, което променя и душевността, и мисълта.
Човекът е един подвижен храм на познанието!
Всеки ли прави обаче наука? Да, всеки за себе си! Но идеята за знанието е: не го яжте сами, дайте го на света! Първият знак на науката е отговорността.
И затова има голяма мъка в душата на Айнщайн, че откритието му за атомната енергия е употребено зле. Когато видите употребено откритието ви за унищожение, а сте пратени да създавате благо, не може да не изживеете спазъм.
С развитието си умът започва да върши нещо, което е повече от миналото – да създава идеи за бъдеще. Тогава можем да кажем, че науката е една дреха, която слагаме, за да вършим подвизи за бъдещето – както воинът си слага своята одежда, взема своите меч и копие, за да върши деяния за бъдещето. Лъчът на Доктрината осъществява една борба срещу миналото и тогава паметта, която е пазител на миналото, влиза в конфликт с постиженията на науката.
Знанията влизат много неусетно с един нов кръгозор. Този кръгозор сега е свобода от страх и грях – взривяването на най-тежкия воденичен камък на човечеството, идеята за злото: няма зло, има нееволюирало добро! Това ще бъде вътрешният надпис, с който ще се освобождаваме от енергетичната сила на персоналното зло, наречено сатана, дявол и т. н., като го предоставим на полюса на противоположността в еволюцията ни до неговото изчерпване. С това човечеството постепенно ще променя своя светоглед.
Идеята за Учението на Мъдростта е идея за Свобода и в същото време – отворена книга за знание. Бъдещата пътека на науката е единство.
Знанието е утрешният факел на човечеството!
