Лъчът на Молението

Молението е поведение на търсещия се бог,
на връщащия се в Бога човек.

След Лъча на жизнелюбието, чийто пулс в човека започва изграждането му от образа към подобието, лъчът, чието моление изпълняваме, е втората нота, чрез която е сътворена симфонията на космичната хармония. Този втори лъч пише великата песен религия!

Лъчът на религията наричам Лъч на молението, защото той ни води към планината на вечното моление – там, където са издигани жертвениците. Ние имаме правото да му дадем вибрацията, хармонираща с нашата духовност, тъй като планината на поклонението е в душите ни, а този лъч е ключът, с който се отключва музиката на молението в нотираната песен на религиите.

В езотеричните школи се счита, че Лъчът на религията се води от Кутхуми, както Лъчът на волята – от Мория. Логично е обаче в хилядолетната история при смяната на подкоренните раси и водещите да се сменят. Те също имат еволюция и своя дължима дан и към други повеления на Бога.
Религията не е само вяра, религията е и знание.
Според тибетската астрология вторият лъч се нарича Лъч на енергиите на божествената обич и мъдрост. Обичта обаче е в събудения инстинкт за правене на добро, докато в мъдростта е не само доброто, но и знанието. Религията не е само вяра, религията е и знание. Ако не беше проблем на знание, което да дава право на еволюция за съвършенство, защо тогава то се „забрани“!

Сътвореният човек, познал що е добро и зло (наречен Като нас, боговете), слиза да върши Божии дела на земята. Загубена е връзката човек – Бог и Адам започва да се търси. Поколението му създава олтар на моление. Затова лъчът на религията е Лъч на молението. Безспорно религиите следват историческото развитие, съпроводено с откровения и будности, за да създават според възможностите и прозренията съответен олтар. Човек може да прави религия и от външния свят, дори и от себе си (т.нар. „нарцисизъм“), но молението е поведение на търсещия се бог, на връщащия се в Бога човек. Това в Лъча на религията е най-първичното, най-същественото – потребата да се върнем и да станем единни с Отца.

Религията е бог в човека и човек в Бога, а пътищата и методите за осъществяването на тази връзка идват с плода на знанието.

Идеята за Божеството ражда стремеж към съвършенство, дава упование и себепознание, че сме повече от биологичност и мисловност, че сме повече и от една психе. Тази идея събужда и вяра, защото ако тя липсва, не ще можем да „преместим планината“ или както Христос казва: „…ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно“ (Матей 17:20).

Няма по-голяма реалност от реалността на Духа.И така, в тезата на Лъча на молението стоят две идеи – познанието, което дава Път, и вярата. При това голямата тайна на религията са изворните сили на вярата. Социалността има своята охранителна сила за сигурност, за да оцелеем. Вярата също има свой естествен вибрационен свят, но има и свой свръхестествен път в света на откровението. Безспорно е за всеки, който притежава опит вън от земното притегляне, че и свръхестественото е реално, че няма по-голяма реалност от реалността на Духа. В това е силата на вярата, а тя ни води към разкаяние. Разкаянието трябва да легне в основата на Пътя, защото то е едно себепризнание, че със слизането, с влизането на нашето съзнание, на психологията и духовността ни в материята, ние имаме периоди на скитничество, което губи посоката. Това най-добре е дадено в религията на Зороастър – бог Ариман взема надмощие и светът е тревожен, че злото доминира. Но още там е заложена идеята, че злото има ограничено битие. В християнството то няма персонален характер. Идеята за дявола е лична позиция, а не верска истина, дадена от големите Учители. Наистина трябва да се развиваме и са необходим. два бряга, за да има река, напътена към Океана – но това не значи, че съществува персонално зло! Освен това законът на еволюцията, който градира и социалното, и нравственото ни развитие, ни дава в лицето на светците, посветените, Синовете Божии личности, които надмогват отрицанието и следователно то е победимо. Значи имаме образци, както и деятелна воля, която като лъч на себежизненост и администриране ни изгражда.

Много е лесно чрез въвеждането на дявола да се внесе колебание във вярата на човека. Когато му кажем, че е жертва на дявола и се създаде колебание, можем да го управляваме. Няма дявол вън от нас, има нееволюирали мисли, нехармонични желания; има потреби, от които трябва да се освобождаваме!

Само религията като осветена институция потвърждава идеята за задгробен свят и безсмъртие. Това са проблеми, създали доста разноцветие в различните религии и конфликтности с религиозните отклонения. Християнската църква приема задгробния живот с хилядолетно чакане на възмездие и страшен съд; според източните религии безсмъртието е осъществимо чрез прераждания до постигане на единството с Бога. Някои религиозни формации не приемат битие отвъд; говори се за ад, дяволи и т.н. Но смъртта е победима – само Животът е непобедим!

Лъчът на молението е неизчерпаем. От тотемното знание, от сибилските книги и пророческите вещания до откровенията – всичко това влиза в скрижалите на религията. Но тя има велики тайни – Бог като потреба в Пътя ни и безсмъртието, което изисква от нас съвършенство! А молитвата е стремеж и най-съкровен начин за свързване с Божественото съзнание!

Из “Седемте Лъча на еволюцията”

Лъчът на Жизнелюбието

Първият лъч – Административният лъч, или Лъчът на творческата воля изгражда целия ни живот и затова го наричам Лъч на жизнелюбието. Той съхранява живота. Ние не бихме имали проява на религиозно поведение, не бихме имали отвореното ковчеже на философския ум, нито на изкуството, на предаността, на делотворството, които са лъчи от общата гама, без Лъча на жизнелюбието, защото само Животът е непобедим, другото е сенки на отживени актуалности.

Световната история като една социална демонстрация на човека постепенно градира личности, които трябва да поддадат своята цялост, за да се позволи изворите на религията, на предаността, на науката и пр. да се осъществяват. Значи човек е трябвало да се отдели от колективността и тук е ролята на законодателя – от най-висшите сфери до най-обикновения повелител – да характеризира съществото като субект и да го изведе като енергия, приложена в защита на битието. Иначе човешкото същество би останало в едно стадо, в една колективна общност, а след като не е личност, повелята на висшата воля в него не би го подвела в подчинение, което го прави отговорен и в същото време правоимащ. (Виждаме, че чак след хилядолетия дойде „Хартата на правата на човека“ като рожба на този лъч.) Ето колко далновидност носи творческата воля – да избави индивидуалната потреба от колективната съзнателност, за да направи човека субект на отговорност и правомощия.
Само Животът е непобедим, другото е сенки на отживени актуалности!
Трябва да бъде изграден човекът още от онзи стадий, когато няма олтар на религиозно изповедание. Преди да го събудят със закон: Не късай плода на знанието, той няма олтар и затова можем да се попитаме – ако не е ял ябълката, какво е щял да прави? В християнската теология отговор няма на този въпрос.

Повелята: Няма да ядеш от дървото на знанието, защото ще умреш, упражнява воля за възпитание и воля за поведение. Адам още няма жертвоприноси, нито събуден ум, но има подсказана една тайна – Дървото на познанието, което служи като велика съблазън – идеята за знание. Дървото на живота е друга съблазън – безсмъртието, което е идеята за религия. И така, преди да яде плода на знанието, Адам получава заповед. Оттук можем да започнем извеждането на лъча, чрез който се възпитаваме – Лъча на жизнелюбието, за който се приема, че сега е ръководен от Учителя Мория.

Ето защо Лъчът на жизнелюбието предшества останалите, разглежда се като първи – той присъства като воля за битие, преди още да сме събудили други качества и действия. Когато Адам и Ева имат будността и непрекъсната връзка с Бога, религията е естественият им живот – те имат в себе си олтар. Но с прекъсването на тази будност, връзката им с Бога започва да се опосредства и социалността става определяща за битието им. Затова не те, а синовете им Каин и Авел вдигат олтар, синовете им получават познание за жертви, които се приемат и които не се приемат – поведение на грешни или не. Така човек първо получава административната заповед, за да организира своето поведение, знаейки що е добро и лошо, а след това и повеля за олтар, на който ще прави свое верско изповедание. А безспорно ще трябва да се учи и на търпимост, и да проявява ум; чрез всичките седем лъча трябва да върви към съвършенство.

Лъчът на жизнелюбието формира социалната личност и организация, а нейната цялост храни потребите в другите лъчи.

Из “Седемте Лъча на еволюцията”

 

Посланията – молитва на Бога към човека

21 декември – Ден на Посланията! Тези Послания в продължение на тридесет години са давани и те имат изключителна вибрация.

Посланията дават на човека причастие!

Затова казах, че този празник е най-големият за Децата на Деня. В него се отработва всяка нота в химна на вечната молитва и тя остава паметна в човека. Човек ще трябва да започне от първото, второто – изначалните Послания, в които мотивацията е, първом, да го изведе из водите на неговата астралност, да му смени всекидневния хляб.

Посланията не само като признание са ваша необходимост, а и като Път са вашият живот!
В първите, които ви въвеждат, ще намерите мотиви за собственото си съществувание, а когато дойдете до последните, ще намерите мотиви за жертва към другия, т.е. към събожника…

Посланията са един нелегален живот на Бога за човека!

Един нелегален свят пращаше своите послания. Но ги направиха скрижала, която заключиха и запечатаха със седем печата. Довършени ли бяха делата на Бога? В никакъв случай!

Тогава кого трябваше да извикаме, за да може Божието дело да бъде довършено? Учението на Мъдростта! Защото неговият Път е да довърши това, което не се знаеше от никой. Сътворението – да, беше знание казано, а идеята за човека – Аз и Отец сме едно!, я изрече Христос. Той бе наречен богохулник и Го разпнаха, но даде един нов знак – знакът на Възкресението. Това обаче не беше достатъчно, с това не се завършваше делото на Сътворителя.

Сътворението не е довършено! Какво трябва, за да се довърши? Именно тези Послания, в които се каза: Съсътворител! Човекът не е само бог в развитие, човекът довършва Себе си у Бога и Бог се завършва в човека! Една от най-големите идеи на всички векове вече: Човекът – Съсътворител!
Това даде основанието Посланията да откриват бъднини. Затова в Тридесетте Послания, които вие сте получили, ще намерите и наименования, които са осезаема плът от това, което човечеството трябва да прави.

Из “Ден на Посланията – слово”, сп. “Нур”, бр. 1/2008

Pin It on Pinterest