Възкресението има символа си в Голгота, която е, както съм казвал, кръстът на Христос – двубоят между Дух и Материя, и черепът на Адам, т.е. човечеството (Адам винаги ще бъде символът на човечеството). Адам придружаваше битието на Христос – обещаното избавление, защото беше тръгнал да познае закона за знанието. И Синовността направи Иисуса роден – роденият Христос работеше в сътворения Адам, за да го освободи! Ето човечеството: от Небето до Земята!

Така Голгота е Кръстът, Голгота е Иисус с четирите гвоздея и копието. Четирите гвоздея са четири принципа и означаваха Адам (четири са буквите в името му), означаваха четирите посоки на света и те трябваше да погълнат отрицанието. Материята, от която бе сътворен човекът, трябваше да поеме хулата; отрицанието в материята трябваше да бъде изведено чрез посоките – север, юг, изток, запад. Адам трябваше да разпне плътта, за да я одухотвори Христос! А копието прониза човека, за да освободи азовата му същност, да освободи кръвта, която символизира вечната тайна на въплътения – чрез копието се освободи Духът, сумиран в кръвта, в личния ни Аз, защото Адам, плътта на земята, носи Аза на боговете. (Затова поведението на Адам да търси Бога чрез знанието най-добре подчертава тайната, че Бог в кръвта му говори.) Така че копието отнема отрицанието в материята и себичността в живота ни, за да възкръснем. И то именно после става кръст!

Беше казано: Око за око, зъб за зъб; беше казано, че само праведните ще бъдат качени в ковчега на Ной, за да продължат човешкия род, и наистина само тях качиха. А Христос на разпъващите Го, на хулещите Го, на тези, които му сложиха трънен венец, рече: Прости им! Те не знаят какво вършат. Това е Голгота! Няма избраници, няма праведници, които трябва да се качат в Ноевия ковчег, за да правят ново човечество – не. Тези, които бяха сгрешили, тези, които Го разпъваха и злословеха, те получиха прощение. Това е голямата тайна на Христовото учение, другото е обрядие.

Единият от прикованите разбойници на Голгота Го хулеше, другият Го помоли: Спомни ме, когато отидеш в Царството Си. И Христос му рече: Утре си с Мен в рая. Тази вътрешна алхимия в разбойника му отреди правото на рай – защото Христос бе поискал от Своя Отец да им прости.

А поведението на юдеите какво беше? Когато трябваше да избират между Христос и разбойника, какво поискаха? Варава пуснете, другия – богохулника, разпнете! Представете си каква психология, каква национална „добродетел“ е да искате свобода за престъплението вместо за Любовта. Страшно е, когато историята се върши от волята на разбойници, вместо от смирението на Любовта. И това е трагичната участ на човечеството, което ще стои пред отворени гробници, но няма да посреща възкръсващи…

Из „Възкресението – ден невечерен“, сп. „Нур“, бр. 1/1995

Човекът в своя път трябва да познае една тайна – тайната на Великите посветени. Тя за всички времена е била една. Когато има очи, които знаят да видят, и уши, които знаят да чуят, тя е при тях, защото Йерархията признава степента, достойнството я защитава. Онова, което я осветлява, е Мъдростта. Мъдростта… И както друг път съм казвал – за мъдреца законът е верига, за обикновения човек законът е йерархия. Защото този, който не се е научил да ходи по моста, му слагат перила; онзи, който знае, може и без мост да мине на отвъдния бряг. Това е Мъдростта – светлина, която ни сочи победа и то несъмнена, щом не спрем да се качваме към върха на йерархическата стълба.

И така, Мъдростта ще бъде новият зид, върху който ще се гради един храм на нова йерархия и на ново единство. Там няма да има само прощение, а ще има просветление. А това е да не бъдем слепи.

И един много интересен епизод има в древноиндийските епоси – една приказка за четирима слепи, които опипват един слон. Единият от тях, който се допира до крак, казва: „Това е стълб“; другият, който се допира до хобота – „Това е боздуган“; третият опипва корема и мисли, че това е делва; четвъртият опипва ушите и казва, че това е ветрило. Четири йерархии за едно единство, наречено слон. Всеки поотделно в своята слепота има право на своя йерархия. Всеки до каквото се е докоснал, си прави свое знание. Така слонът в очите на четири души е или стълб, или боздуган, или делва, или ветрило. За мъдреца законът е верига, за обикновения човек законът е йерархияЕто от това трябва да ни освободи бъдещата духовна вълна на Мъдростта – именно от стълба, от боздугана, от делвата… Това трябва да свършим, защото Мъдростта като същност е просветление! Слонът си е слон – той си има и крака, и хобот, и уши, и корем. Тази йерархия трябва да завърши със слон, т.е. с единство, а не само със стълб, не само с хобот. Ние ще трябва да се освобождаваме в непреривността на единството от слепотата на това, какво сме опипали в живота. И тук е достойнството ни – да знаем, че това, което сме могли да осъзнаем, не е всичкото, което трябва да знаем, което Бог ще ни даде. Това е свобода от ограничение и следователно нарушение на йерархията.

И тогава няма защо да има скръб в душата на този, който ще слуша йерархията на своя учител, и няма защо съблазън да има в душата на ученика. И с такава грижа Христос помоли Своите ученици да не се наричат учители, защото тежко е бремето на кръста, който Го чакаше. Тази вечна съблазън на себеподчертаването трябва да спре, за да мине в това, което наричам себеразговорка с Божеството! Всеки поотделно се себеподчертава – аз съм стълб, аз съм делва… Не! Крайно време е тази йерархия на себеподчертаването да завърши със себеразговорка с Бога. И в това отношение духовната вълна има едно преимущество – че мие души, сърца, плът, всичко. И човечеството не може да постигне утре това, което дава тя, но знае, че има нещо, към което трябва да се стреми.

Това, което светът научи от Христос, беше, че трябва да се обича врага. Не го обича – ще го обича! Знае, речено е. И другото – Аз и Отец едно сме – това, което не можем и скоро няма да надмогнем. И тогава идва великият закон – смирение и признание, което е равно на знака на йерархията! Себеразговорката с Бога ни прави смирени и признателни. А бях казал, че само смирението не е обидило съдбата. Себеподчертаващият се може да осъществи частица от великия Луцифер, но Аз и Отца… – едва ли!

Из „Йерархия и Единство“, сп. „Нур“, бр. 1/1994

За мен смирението и примирението са два съвсем различни и далечни един от друг полюса. Примирението е поведение на приемане на статуса, то не е еволюционен момент. Примирението няма еволюционност, затова то е беда. Да не говоря за социалния страх, който изживява едно съзнание и го приема.

Същото е, когато този акт на примирение е към онова, което ни е сполетяло. Тогава идваме до момента – каквото съдбата е решила… Съдбата е част от изживяна еволюция, затова имаме минало. С примирението ние потвърждаваме минало. А с идеята за смирението, което приема смърт – защото много хубав е изразът на Христос: Смирих се до смърт – ние надживяваме миналото с една нова идея: Възкресението!

Смирението е енергия на Духа, докато примирението е напоено със социална енергия. Затова казвам, че унижението не е смирение. Смирението винаги ще бъде една доброволна жертва, в която няма никаква вибрация от страх, за да може да се направи Възкресението! То дава липса на болка при изнасянето на кръста до Голгота, липса на ненужен плач над причиненото страдание.

И само Иисус Христос можеше да извърви Голготския път и да понесе Разпятието със сложената тенденция за Възкресение; да го изходи със смирение като благодат дадена, осъществена и оставена за подражание. Той няма ограничения.

Смирението не може да бъде ограничено с добродетел! Може да работите хилядолетия с добродетелите, за да се изградите за смирение, но когато имате смирение, добродетелите ги няма! И неслучайно съм казал –

само смирението не е обидило Господа и съдбата…

Из „Смирение и примирение“, списание „Нур“, бр 2 от 2007 г.