Съдба и карма

Съдбата е нещо, което е много по-цялостно от отделния кармичен момент; кармичният момент е само част от битието. Много малко успяват в един живот да изплатят миналата си карма и да не направят нова. Ленивите казват: „Такава ми била съдбата…“ Но какво рече Христос: Вземи си кръста и тръгвай. Защото кармата е активност и отговорност. Никой не може да направи на някого съдба по-лоша от тази, която той сам си прави! И затова е казано: Не прави на другия това, което не искаш да ти направят! Вие сте, които правите, не другите! Тази разплата има взаимност, но има и първичност.

Идеята за съдбата е много по-устойчива от моментите на кармата. И в древногръцката трагедия много релефно излиза трагичното събитие като плод на личната карма. Виждаме разкъсаната гръд, болката, събитието на престъпност или необходимостта от награда, и то толкова нагледно, толкова живо! Личността там е в трагичната си участ и хорът в своята законодателност като някакъв съдник пее и иска възмездие. Ето и прераждане, и карма – събрани. И в края на краищата идва Ананкето – Съдбата, и решава всичко. Дали е доволен хорът, дали е доволна плачещата гръд – никой не ги пита! Защо? Защото в съдбата стои един много по-важен проблем – отговорността за преценка на бъдеще! Една карма може да има толкова обременени обвинения, че да ви смачка, да ви унищожи. Съдбата не може да го позволи!

Съдбата е знакът на отговорността като прозрение и предназначение.

Затова има натрупване на карма, не може с един живот да се изкупи цялата минала. Поставят се в резерв кармични задължения, неизплатени дългове, за да отидете да направите някъде една акция, покровителствени и свободни; за да набележите опитности и стъпала, по които се изкачвате и давате преценка на страданието си. И вече то не е страдание, а развитие – когато сте узрели, когато нямате съблазън от радостта и славата, с която ви слагат венците.

Липсата на преценка е трагичното в живота на човека! И тогава примитивно се оправдава: „карма…“, без да прецени стойността на съдбата. Съдбата като същност и предназначение наистина може да спре изпълнението на известни кармични задължения. А когато дойде времето, тя ще ви изведе и ще каже: „Сине, ето ти Голготския път – мини го безтревожно, мини го без страх!“ Тогава вие сте дете на Съдбата!

Из Закони на Еволюцията (продължение)”, Нур 1/1999

Още по темата

Себесъдбата – духовният корпус на свобода от човека (видео)

Фатализъм и съдба (интервю)

Милен Цветков: Ваклуш Толев, богослов – в студиото на „Здравей, България“. За фатализма. Петък, 13-ти.
Ваклуш Толев: Човечеството продължава да живее под заслоните на страх и несигурност заради това, че не може да определи силите, които го надделяват.

М.Ц.: Защо да бъде страхът лошо чувство?
В.Т.: Защото е спънка…

М.Ц.: Това е изконно чувство, според мен – чувство, което предпазва.
В.Т.: То е рефлекс – регулация. И страхът, когато е станал вече философия – така както известни учения са го внесли… Защото идеята за страха от Бога или от стихийните сили, или от съдба – така както напомняте: 13-ти и денят петък – то не лежи в чуждите религии и философии. То лежи предимно в християнската цивилизация, защото петък е денят на Разпятието, което го взеха като идея на страданието, а не на развитието.

М.Ц.: А 13-ти?
В.Т.: Някои се опитаха да прекъснат идеята на Възкресението, вложена в битието на Иисуса, Който е Христос. И затуй това Разпятие се счете страдание.

След това – това, което наричаха „съдба“ древните народи, в лицето примерно на една Елада или на някои от другите – те считаха, че съдбата има свои образци, както „трите парки“, или „трите орисници“, които определят битие. И с това предоставиха на един Софокъл дори да каже – какво? – че няма по-ужасно нещо от властта на съдбата. Греши се в идеята между власт и трон. Тронът е една динамика, с която изграждате социални реалности. Но стихийността на неовладяното, в което внасяте страх, е да подчините онзи, който трябва да има и морал, и убеждения – това е личността! А социалността трябва да има своя постановка и отговорност. Защото, в края на краищата, една социална реалност е съставена от личности, които имат убеждения и морал.

М.Ц.: Ще се съгласите ли се мен, че (чух го някъде – не е моя фраза, но, така, много ми се стори близка до това, което аз мисля) „заразени сме от мъка“ – нашето общество?
В.Т.: Не само нашето общество. Културите са гонели една тенденция – чрез болка да изведат същността на човека, наречен бог в развитие.

М.Ц.: Но тази болка, но тази болка води към регрес.
В.Т: Така е.

М.Ц.: Болката… ни връща назад.
В.Т.: Така е, защото я схващат само като страдание, но не я схващат като развитие. Вижте, няма болка, която може да убие Бога в човека. За доктрините е ясно, че Адам е изгонен от Рая. Следователно е създадена болка и страдание: Иди долу, да се обработваш. Обаче всички забравят, че Адам – изгонен от Рая, но Богът от човека не е изгонен! Следователно онова, което оставя светулка, или онова, което става идея за извеждане на човека – бог в развитие, т.е. да се освободи. Защото Голготският кръст не е идея на страданието. Голготският кръст е победа на Духа над материята!

И тук идва петъкът и числото 13. Тринадесет е самият Бог в триизмерност. Единицата е Бог в триизмерност – когато влиза в триизмерен свят да направи същество, което се нарича Адам, или човек. Тройката в своята триизмерност, когато я съберете (защото по нумерологията само числото 11 и 22 не се събират; други всички числа се събират, и от изведеното число вие правите своята, така, гадателност). Тринадесет – имате 3 и 1 – 4. Ако вие напишете четворката и махнете горния лъч, вие получавате кръст. Какво е кръстът? Битката между Дух и материя. Хората се страхуват от това, че трябва между двата бряга сложеното течение – да отиде в океана. Хората се страхуват да отидат към необятността, защото в повечето случаи за тях заниманието, или това, което наричаме развитие, е притегателният център. Така че мъката, с която те искат да се извинят, и това, с което един Софокъл ще каже, или един Сенека дори: който не иска да слуша съдбата, тя го влачи

Вижте цялото интервю на Милен Цветков с Ваклуш Толев, излъчено в Нова ТВ, в предаването “Здравей, България”, на 13 юли 2001 г.

Смирение и примирение

За мен смирението и примирението са два съвсем различни и далечни един от друг полюса. Примирението е поведение на приемане на статуса, то не е еволюционен момент. Примирението няма еволюционност, затова то е беда. Да не говоря за социалния страх, който изживява едно съзнание и го приема.

Същото е, когато този акт на примирение е към онова, което ни е сполетяло. Тогава идваме до момента – каквото съдбата е решила… Съдбата е част от изживяна еволюция, затова имаме минало. С примирението ние потвърждаваме минало. А с идеята за смирението, което приема смърт – защото много хубав е изразът на Христос: Смирих се до смърт – ние надживяваме миналото с една нова идея: Възкресението!

Смирението е енергия на Духа, докато примирението е напоено със социална енергия. Затова казвам, че унижението не е смирение. Смирението винаги ще бъде една доброволна жертва, в която няма никаква вибрация от страх, за да може да се направи Възкресението! То дава липса на болка при изнасянето на кръста до Голгота, липса на ненужен плач над причиненото страдание.

И само Иисус Христос можеше да извърви Голготския път и да понесе Разпятието със сложената тенденция за Възкресение; да го изходи със смирение като благодат дадена, осъществена и оставена за подражание. Той няма ограничения.

Смирението не може да бъде ограничено с добродетел! Може да работите хилядолетия с добродетелите, за да се изградите за смирение, но когато имате смирение, добродетелите ги няма! И неслучайно съм казал –

само смирението не е обидило Господа и съдбата…

 

Из “Смирение и примирение”, списание “Нур”, бр 2 от 2007 г.

Pin It on Pinterest