На Трети март нацията ни се осъществи в своята историческа последователност като държава! И ние имаме основание да не губим съзнание за бъдещата си отговорност – че трябва да празнуваме Освобождението като тържество на националния ни дух, който се търси в осъществяване, защото е бъдеще. Неговото признание ще е тогава, когато като култура, като изградена история и като постамент направим това, което наричаме обожествяване, защото човекът е развиваща се божественост!

Трети март е ден, в който българският народ се намери в своето духовно единство!

Едно тържество винаги свършва, но тържествеността трябва да остане. Проблемът е да има тържественост в психологията на народа ни. (А тържествата понякога стават неудобни, когато в съзнанието на един народ се внушат чужди на националния му път и дух тенденции.) Формулата на Освобождението е тържество, но идеята за свобода е тържествеността!

В историята няма малки и големи народи, когато принасят жертвата си за държава и път. Народ без отговорност към национално съзнание и без историческа принадлежност не може да излезе из пепелищата на едно многовековно робство. Тази вътрешна потреба за историческото ни съществуване е мотивирана от идеята за свобода. Свободата е вътрешна потреба и национална отговорност! Когато се съчетаят, те подготвят хората за жертва. Ние носим идеята за жертва както за свободата на една социална общност, каквато е държавата, така и за свободата на личностите, каквато е потребата на вътрешното им дихание – като Дух, който може да твори и да създава бъднини!

Освобождението е жертва, свободата е творчество! Това е голямата разлика. Затова Бог иска от нас жертви – за да ни освободи. И когато човек съзнае необходимостта си за свобода, тогава той прави съ-Сътворителство!

Свободата не е жертвата на освобождението – свободата е посветеност – тя е единство между Дух и материя!

Из „Духовните дарове на България“, том II

Трети март е освобождение, но не и свобода!

Трети март 1878 г. е съдба! В историята на всеки народ има съдбовни моменти. Те са една велика провиденция, в която националният дух, социалната потреба и личната воля на присъстващите определят това, което наричаме историзъм.

В нашата история, не само като обикновено мислене, а и като исторически регистър, стои Трети март като Ден на Освобождението ни. Безспорно Трети март е ден на освобождение, но не и на свобода! Има много голяма разлика между свободата и това, че могат известни вериги да паднат от човека. Могат да паднат веригите от снагата на една родина, може един Балкан да въздъхне и да каже: „Моите чеда имат право вече да приберат сабите си в ножниците“ – народът може да бъде освободен, но в никакъв случай това още не значи, че живее в свобода! И фактът, че след Освобождението ние осъществяваме много други исторически национални необходимости, показва, че не сме удовлетворени.

Освобождението не е още свобода! То при нас е акт на отмятане на робството в потребата за национално самосъзнание. Освобождението ни дава право да правим своя социална политика, но само свободата може да създаде нова психология! Това е тайната, с която ние тръгваме да живеем. Свободата е мистично живеене! Ето защо нашите бунтовни трибуни красиво са написали: „Свобода или смърт“.

Един народ, който е под робство, има само една религия – свободата! И олтарът на свободата приема само една жертва – човека! Там няма други кръвни жертви. Човекът е олтарният дар на свободата – различен от него дар тя не приема! (И точно тук е илюзията, когато човек продаде свободата за някои други свои потреби.)

Колко тънко е казано: „свобода или смърт“! Тайната на този повик е човешката жертва пред олтара на свободата. Човекът може да извоюва свобода, но не и да прави смърт, а само да понася или да причинява смърт. Тя е най-великото тайнство в еволюцията, защото само смъртта може да даде безсмъртие! И неслучайно този, който иска свобода, се жертва, макар да не съзнава пълнотата на това велико тайнство, което му дава право на безсмъртие. С голяма усетност е сложено на бунтовното знаме „свобода или смърт“ – защото човек има смъртта като дарование, макар да се страхува от нея…

Свободата е устойчивост на личната независимост и упражнена воля кога и къде да сложим своето олтарно моление. Всяко поведение, което ни освобождава от веригата на зломислието; всяко явление, на което сме поставили знак на духовна чистота – както в личния живот, така и в семейната добродетел, в социалната градация и в националния път, е свобода! Свободата е приложена съвестност в тенденцията за себеосъществяване в историческото ни пътуване!

Следователно свободата не е само да бъде махнат чуждият поробител. Не е проблемът, че тя е болезненост в душевността на всеки, когато я загуби – тя е потреба и тогава, когато я имаме, за да може да бъде осмислена и възкачена в служение на националния дух. И отговорността ни е, че свободата е негова присъщност. Но не всякога един народ може да поеме поточността на енергията на националния дух в себеосъществяването му през хилядолетията в своето историческо битие. Националният дух се осъществява в пълнотата да се осмисли жертвата за свобода! Ако един народ не осъзнае, че свободата е по-скоро бъдеще, отколкото само налична употреба заради благополучие или просперитет, той загубва правото си на съществуване – нещо, което българският народ, за радост на неговата духовност, не загубва в своето право на присъствие.

Из „Духовните дарове на България“, II том 

Освобождението не е дадено даром на българския народ! Ако някой се заблуждава нека се коригира, защото ще кажа известни неща, за да го освободя от едно такова незнание.

В Балкана е раждаше воеводството, четничеството, и след това в кабинетите или на бойните поля, или в емиграцията, се раждаше идеята за общо въстание, а не само за четничество.

А каква беше плътта на борбата за църковна независимост? Идеята за територия, диоцезното право.

Борбата за освобождение се съпровождаше още от един план – плана на просветителността, на будителството. Оная гръмогласност на съдбата, която Паисий направи: О, неразумний юроде, защо се срамуваш да се наречеш българин, а отиваш по чужди прагове, беше идейната същност на просветителното движение.

И така, воеводството, четничеството, просветността, духовността – всичко набираше сили, за да направи онова, което можем да кажем, че беше чудо. Чудо – като започнем от Чипровци и свършим до Априлското въстание!

1876 година! Българският народ изяви върховното право на история, върховното право на историчност – summum jus hystorica! Това е върховно право на този белязан народ и той го изяви в присъствие на цялата си национална мощ в Априлското въстание.

На Шипка остана олтарът на свободата ни. Там – на този олтар, човечеството винаги е принасяло само човешки жертви.

За род и родина измерения няма в жертвата! В историята няма малки и големи народи, когато принасят жертвата си за свобода, държава и път. Така че пред това войнство, наречено опълчение, ние можем само мълчаливо да коленичим и да помолим живота им да не бъде смущаван с нашите грехове, та упорно когато погледнат, да не се срамуват. Ако това сме извършили – да им спестим срама, че сме погазили България в идеята за свобода, ние сме направили достоен поклон.

И днес като че ли из някакви баладни легенди излизат чутовните сенки на една Гина Кунчева, на една Баба Тонка, на една Райна Попгеоргиева, на хиляди знайни и незнайни майки и невести, които търсят своите деца, които търсят своя любим в деня на една такава велика проверка по случай годишнината от Деня на освобождението. Нека на тези майки и невести поднесем своя цвят от мисъл, от музика, от запалено кандило, от непогасната свещ за свобода и път. И така, когато ходим и когато почитаме тези места и имена на родните ни чеда, на руския цар и войнството му, на всички радетели за свободата, нека покажем, че проницанието и предаността са наш път и живот, защото имаме едно съзнание, съзнание и чувство на отговорност за бъдеще. Бъдеще, което трябва да има само едно име. Свобода!

Из „Трети март – съдба“, сп. НУР, бр. 1/94