Никоя културна общественост не може да осъществи своя път вън от провиденцията на историческия дух, който винаги се въплъщава за национално предназначение. Така националният ни дух се изявява чрез това, което като награда се нарече Кирилица, осъществила се чрез Климент Охридски. За мен мастилницата на българската азбука е тази на Климент Охридски! Затова го наричам Азбучникът. Той прави българската азбука, макар да е наречена Кирилица в дар на двамата братя. И Климент Охридски ще изпее възхвалното слово на Кирил, където ще го нарече „блестящият“, „брилянтният“. Безспорно този стил на панегиричност, както е известен в културата ни, е свойствен за цялата тогава средновековна мисъл и начин на изразяване. В него има много тънкост и много, разбира се, разукраса.
Климент е наречен Охридски, защото тази изключителна личност е пратена там – в град Охрид, както старата българска държава е знаела: едно от крилата надясно, другото наляво, в центъра – държавата… Той е изключително просветен и делови – школа, университет и всичко това в синхрон с една държавна и национална политика. Не случайно първите ни университетски мъже кръщават нашата Алма-матер на негово име, а не на светите братя. Потребата от двамата братя е историческа необходимост, но не и духовна дан за България.
Целият живот на Климент Охридски е социална отдаденост и жертвен принос. Затова го включих в 13-те безсмъртни българи и той, Азбучникът, не може да бъде откраднат от чужди амбиции и прищевки. Климент има кръвната група на нашата земя и на нашия народ. Той е, който сваля финикийщината от Глаголицата, за да имаме и сега да си служим с Кирилицата. И не е шовинизъм почитта ни към него, защото той има един реален живот и едно осъществено битие. Не по-малко радостен е фактът, че Наум пък в своята школа в Преслав създава един сомн от посветени, наистина гениални мъже.
Така този приют – България, става место на две големи школи. Оттам – от този костер, от тази клада, започват духовните езици.
Великата Петдесятница на българската история са двете големи школи – Преславската и Охридската!
Осенение за какво – „Дайте азбука, дайте четмо!“.
Понякога, когато хвърлят съмнение, че ние сме били шовинисти, или че нямаме основание за дадено историческо право, е твърде бледо и недостатъчно дори да бъде наречено недуховно – просто е престъпно! Има разлика между престъпност и глупост. Престъпно е да се говори и както сега в Македония за историята, защото Василий II не е наречен македоноубиец, а българоубиец! Не става въпрос за шовинизъм, става въпрос за провиденция, която историята е направила факти. А това, че един факт е оспорван, е съвършено друг проблем…
Този именно Климент Охридски е, който извайва най-хубавата скулптура от азбучното ни мъчение. Глаголицата е една трудна азбука, защото тя е идиомно писмо. Там в наличие е почти целият финикийски свят, взет е и „алеф“ на евреите… (Преди еврейската е финикийската азбука, която все пак е по-опростена от йероглифното писмо на египтяните.) Но Климент извайва Кирилицата, в която влизат двадесет и четирите гръцки букви (тях, безспорно, старите гръцки племена са взели също от финикийската азбука). Той с прозрение слага още дванадесет букви, за да обслужи артикулацията на българската реч. Облекчена е ръката, улеснена е изговорността. (Разбира се, по-късно отпадат някои букви.)
С това ще разберем, че братята Кирил и Методий наистина не правят азбука за България. Те сътворяват четиридесет букви, които занасят във Велеград. Когато идва необходимостта, и тук ние започваме да ги прилагаме, тогава Климент усеща изговора, вътрешната гълчава – и като артикулация, и като психология. (Има думи, има букви, които някои народи не могат да ги изговорят. Поляците, например, могат да ви наредят пет съгласни и да си ги кажат, но ние не можем да ги изговорим една след друга.) Но Климент иззида от нашата гълчава азбуката, на която после се пишат великолепните трудове – и негови, и на неговия събрат Наум, и на ония, които идват в България, както и от тези, които са раждани тук (какъвто е случаят с Константин Преславски, който не е учил в Магнаур).
Азбуката става израз на овладяна психология и фантазия. И ние правим онова, което учудва света – Златен век на българска книжнина!
Азбуката ни служи, но Духът ни е в откровение – чрез една приложна мисъл той създава културата!
Това може да се нарече взривяване! Започва преводът на световната християнска култура в нейните най-същностни потреби – Евангелията, „Богословието“. Осъществява се блянът на Борис Покръстителя да се създаде култура в нейната писмена реч, осъществява се и мечтата на неговия син, Симеон Просветителя. С основание казваме, че великият просветен цар Симеон е баща на Златния век на българската книжнина, но аз никога не мога да отделя предисловието, ядката на битието – това, което княз Борис ни оставя. Без него ние не можехме да имаме книжнина!
И всичко това започва в една държава, която не е имала нито книжнина, нито свои академии. Този, който се е върнал от една висша култура, който е познавал характера на знанието, той изгражда стратегия на културата – за да може да я изнася. Борис прави всичко, за да зида култура, а Симеон – за да иззида култура в душата на своя народ! Стратегията на културата ни опазва и като религиозно битие. Тя не само ни защитава като крепостна стена от вулгаризирането на социалния бит, но и опазва светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволяваме кандилцето в домашния ни храм да загасне по време на робствата. Защото имаме „Отче наш“ на български!
И така, свети Климент Охридски има 3500 ученици и студенти. И прилага точно универсалната система – не само богословие, но и земеописание, и агрономство, и какво ли още не. Седем дисциплини влизат в знанието, наречено „свободно изкуство“. Преподава се онова, което е властно на времето – нещо, на което е обучавала старата школа в три специални науки, или „тривиум“. Това са граматика, диалектика и реторика. А „квадрум“ – другите четири, са: аритметика, геометрия, астрономия и музика.
Голямото дело, което ни оставя родителят на Кирилицата, включва още и неговите слова, неговите проповеди, неговото строително дело на манастири и църкви. Това дело нито може да бъде отминато, нито може да бъде забравено, нито безверие може да го опровергае. Достатъчен е манастирът „Свети Пантелеймон“, който той оставя; достатъчна е църквата, която прави (след това тя носи неговото име). След поробването от византийците, един Теофилакт Охридски (1084 – 1107г.), който е сравнително близо до това време (защото се знае, че Климент е починал 916 г.), пише житие за св. Климент Охридски, за което безспорно не само църквата, а всеки българин е благодарен…
Из „Духовните дарове на България“, том I, глава „Златния век на българската книжнина“ (публикувана и в списание „Нур“, бр. 2 от 2009 г.)
