Знанието е, което извика 13-те безсмъртни в признание

авг. 27, 2017

Даниел Минков – журналист от програма „Хоризонт“ на БНР: Може ли да ни кажете за днешния ден малко повече?

Ваклуш Толев: Днешният ден, 28 август, е роден из утробата на минало, което още е без оценка… Но България е страна, която дава една Нова Духовна вълна. Досега човечеството е раждало нравствени безсмислици, защото идеята за доброто не може да бъде в приложност, когато няма своята обосновка в знание. Именно тази потреба от знание роди едно ново Учение – Учението Път на Мъдростта. А Мъдростта не е добродетели.

Знанието е, което извика 13-те поименни безсмъртни българи в признание на личния им живот и на една планетна цялост.

Познавам онова, което човечеството нарича беди. За мен няма беда – има еволюция! Религиите, с изключение на индийската, не признават еволюцията. А няма начин да се отрече, че е имало тотемизъм, че е имало многобожие, дуализъм… Когато има еволюция, тогава защо и Бог да не еволюира, след като има кой сега да Го разбира не като свещена крава, а като Син Божий?!

Даниел Минков: Как попаднаха тези 13 българи в този Дом-светилище?

Ваклуш Толев: С преценка за стойности в социалната битнина, защото те са живяно човечество. Има две крайности: едната е робът, когато ви дава свободата в робско измерение, а другата е, когато Христос Го приемате не само като социална личност, а и като Божественост.

Следователно тези 13 личности, които влизат в националната ни светиня, са със своята йерархия. Ние не можем да отречем, че България е имала школи, че след 13 столетия, в 14-ото столетие от своята история тя отново бележи европейска линия. Така че смехориите, които правят македонците, не са обидни за нас – те са обидни за тях като невежество…

Даниел Минков: Как ще помним тези българи?

Ваклуш Толев: Те са живели времето си, но не може да не бъдат усвоявани като зид на нов храм – храма на Софѝя, на Мъдростта – не на Десетте Божии заповеди. Защото казват му на човека: „Не убивай!“, но от война като се върне, го награждават… Едно не се разбира – че не заповеди, а законът за прераждането го определя дали е убиец или не. Отделен е въпросът какво е възмездието по този закон.

Има една идея за безсмъртие, която ни дава право на възкресение. Следователно на живота човечеството може да погледне, ако щете, дори с нехайство. Но тогава нравствената система не би помогнала, щом няма знанието…

Даниел Минков: Тези хора имали ли са това знание?

Ваклуш Толев: Имали са в тяхната даденост… Какво е знанието на цар Борис III? Знанието да жертва себе си вместо един народ!

Интервюто по повод 28 август – Ден на 13-те поименни безсмъртни българи, е публикувано в сп. „Нур“, бр. 2 /2012 г.

Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи

авг. 24, 2017

„Македония без българите, огън да я гори!„
Ванче Михайлов

Понякога един миг е достатъчен, за да се извисим над света. Всеки може да каже, че един голготски път лесно се изхожда. Но един голготски път, когато ни приковават и имаме куража да кажем: „Прости им, те не знаят какво вършат!“ – това малцина могат да направят! Това е битие – да се надкрачат историческите реалности и социалните теготи! И този българин го направи, като остави на света своето голямо принадлежание и признание, че Македония е българска.

Тринадесетата личност в Дома на безсмъртните българи е Ванче Михайлов – Воин на оскърбените българи. Ванче Михайлов, който е значителен в принадлежност – към България.

Той сублимира цялата македонска кауза – воин на оскърбените българи, а не на насилените македонци! През 1968 година на една среща в Рим Ванче Михайлов казва: „Нека утрешните поколения знаят, защото времето отминава, а нашата преходност е налице, че ние направихме Вътрешно-македонска революционна организация не за да правим две Българии, а защото нямаме една целокупна!“ И продължава: „Македония без българите, огън да я гори! Аз искам като българин да живея в съзнанието и пътя на десетмилионна България!“

Ванче Михайлов можа да даде цялостната идея на страдалческата защита на един народ, който не е македонци, а българи.

Из „Ден и дом на безсмъртните българи“, сп. „Нур“, бр. 2000 (юбилеен) 

Иоан Рилски – пътека в историята на петвековното робство

авг. 17, 2017

По време на робството пътеката до гроба на Св. Иоан Рилски няма трева.
Пет века робство на тази пътека не израства трева,
защото един народ е знаел своя Покровител!

Св. Иоан Рилски, когото наричам Покровителят, играе изключителна роля в нашата история. Когато говорим за културата, когато говорим за съчетанието на отговорности, ние не можем да не отворим още една страница от това, което ни оставя християнството. Няма информация, че тангризмът е имал монашески ордени. Може да е имал езотерична вътрешна школа, може да е останал верен на единствения си Бог, но монашество няма. Християнството внася тази нова формула на живеене – защото монашеството е отношение към социалната действителност, бягство от света. В историята на един народ християнството донася институция, която определя поведение към социалната реалност и готовност за жертва в името на Бога, в името на Христос. А св. Иоан Рилски, макар че имаме и други монаси, неслучайно оставя знака на монашеството в българската земя. Това е знак за устойчивостта!

За мен желанието за среща между двамата големи – единият, който губи държава, и другият, който с молитва след това я връща – между цар Петър и Иоан Рилски, е едно изключение в световната история. Когато му праща цар Петър злато и плодове, този човек взема плодовете и му отговаря: Царю, вземи си парите за оръжие и войска, да браниш народа си. Прозрението на големия човек…

Цар Петър става монах след това, той не умира като тронна личност. Много малко ще намерим сред императорите (освен насила да пратят императрицата в манастир) такива като княз Борис или цар Петър, които отиват в една институция, наречена монашество.

Не е достатъчно обаче само да кажете на цар Петър: Плодовете приемам, но златото не! (с него да си организира защита на държавата и да даде храна на културата, която баща му е оставил), и да отидете в пещерата и да чакате. Но все пак, св. Иоан Рилски за нас е пътека в историята на петвековното робство; достатъчен е неговият олтар да държи пет века будно и цялостно съзнанието на българина. Културата обаче е и живителна потреба!

Из „Златният век на българската книжнина“, сп. „Нур“, бр. 2/2009